автор: radi_radev19441944

...

Този отсреща май искаше да ми каже нещо, но не обичам случайни запознанства, най-малко пък такива в кръчмата и се опитвам да не му давам повод за активна намеса. Обикновено като пийне човек две ракии и става по-разговорлив, но мен никак не ме интересуват чуждите проблеми и игнорирам всякакъв опит за споделяне на разни битови истории. Човекът сигурно разбра тази моя особеност и престана да ми обръща внимание; аз също съвсем забравих за него и почти задрямах на масата; някакъв отчаяно продран блус на Леонард Коен вибрираше в пространството и ме държеше на повърхността на носталгията. В тези сънливи августовски нощи нямам настроение да завързвам нови познанства на чаша, не само поради наличието на всевъзможни аутсайдери и гейове, търсещи компенсация за нищетата си, но много повече, поради някакъв съвсем типичен августовски мързел, когато човек определено предпочита да е сам. Дори не ми се мисли за това и се опитвам да прогоня всички мисли пъплещи наоколо; в просъница прокънтяват откъслеци от дълбокия бас на Леонард Коен, талази парфюм от дамата на съседната маса и това си е своеобразна медитация със своеобразен дъх на меланхолия.
Все пак този отсреща успя да ме въвлече в диалог и това стана съвсем неусетно, а поводът – повече от банален. Понякога това просто се случва.
- Останах с впечатлението, че онази жена на изхода искаше да ви каже нещо – подхвърли небрежно той, отпивайки от уискито.
Неволно хвърлих едно око към изхода и погледът ми се сблъска с нейния. Тя вече си тръгваше и я видях в профил, но въпреки, че бяха изминали доста години от тогава, веднага я познах. Не мисля, че се променила много; беше си същата Л, каквато е била винаги – и преди, и след като се разделихме; и когато се омъжи отново, и когато се разведе отново. Вече не си спомням последното ни рандеву – когато замина някъде или, когато се върна от някъде, когато беше в апогея или при поредното лунно затъмнение; вероятно няма значение, но си спомням, че от този момент започнах да ходя повече на погребения, отколкото на опери и да пия повече от средната доза.
- Сигурен съм, че искаше да Ви се обади. Няколко пъти погледна насам и Ви се усмихна, но Вие не забелязахте – продължи този отсреща.
- Може би е искала да разговаря с Вас – опонирах аз без особено желание. Определено не ми се нравят подобни носталгични ситуации.
- Едва ли. Те обикновено не разговарят с мен. Няма за какво да разговарят.
- Познавате ли я?
- Да, разбира се. Тя е една от клиентките ми.
Ето по какъв баламски начин бях въвлечен в един безсмислен диалог, само заради някаква жена, с която някога сме имали нещо – вече не помня какво или може би сме нямали нищо, но не зная защо. Понякога просто ме преболява горе вляво, но това е вероятно поради годините и едва ли, поради проблеми с цикъла на Йоркската дукеса /има такъв епизод в края на маратона/ и онзи блус зад завесите продължава да нагнетява мъгли сред облаците от забрава.
- Тя е забележителен човек – продължи той. – В последното си участие изигра прекрасно Кармен, което отдавна не се е случвало на тази сцена. Публиката стана на крака и няколко жени плачеха.
- Вие от къде я познавате?
- Нали Ви обясних; клиентка ми е.
- Какво работите?
Онзи се смути за миг и по лицето му преминаха сенки. Чак тогава се сетих да обърна повече внимание на външността му. Беше особено красив млад мъж с безупречна външност и благородно излъчване. В класически вариант, изглеждаше много по-различно от наложилата се напоследък махленско-мутренска мода – възторжено лансирана от примитивната общност. В очите му беше стаена някаква трайна меланхолия, която му предаваше израз на постоянно лепнеща тъга.
- Не разбрах с какво се занимавате? – повторих аз, почти не забелязвайки смущението му.
Въпросът бе най-малко неуместен. В тази криза много хора изпаднаха в тежка ситуация и всеки върши не това, което му е работа. Много инженери и лекари продават спално бельо на руския пазар или семки на зеленчуковия и много литератори са се главили за нощни пазачи по строежите. Не толкова от любопитство, колкото от досада, започнах да се включвам в този диалог, почти без да изслушвам отговорите. Дори никак не ме интересуваше каква клиентела може да е придобил този явен меланхолик в борбата за оцеляване, но отговорът, който получих откровено ме сепна:
- Аз работя... – започна той неуверено. – Аз съм по-скоро жиголо...
Трябва да призная, че този отговор наистина ме впечатли. Не че храня особен респект към подобна професия, но този отсреща поне на пръв поглед някак не се вписваше в представите ми като специалист в подобен бранш, доколкото външността може да подскаже нещо конкретно за професията.
- Интересно – смотолевих объркано аз, защото нищо друго не ми роди главата в този момент. – Дори впечатляващо.
- Никак даже – възрази онзи. – Това е по-скоро една безкрайно рутинна професия, където се занимаваш с всякаква досада. Занаят като всеки друг и така се е случило, че тук съм придобил квалификация; просто в един момент започнаха да ме търсят за подобни услуги. И плащат, разбира се...
- Но Вие казахте, че тази жена е гледала към мен – подхвърлих аз, когато след малко ми се възвърна способността да мисля – а всъщност, вероятно се е нуждаела от вашите услуги.
- Едва ли. Те изобщо не ме помнят и никога не разговарят с мен – повтори той първоначалната си идея. – Просто няма за какво да разговарят. Обясняваме се предимно по телефона. Аз си свършвам работата и си заминавам без много приказки. До известна степен замествам онези електронни механизми, които се появиха напоследък на пазара. Общо взето това е.
- Но все пак...
- Не мисля дори, че ме е познала. Те или наистина никак не ме познават, или в обществото се правят, че не ме познават – поясни той. – Обикновено се обаждат по телефона /аз работя на повикване/ и определят час. Няма други предварителни уговорки.
В този момент наистина телефонът му изчурулика една игрива мелодия и той се включи. Оттатък някакъв плътен женски глас даваше кратки разпореждания – вероятно координати за място и час, а той мълчеше. Накрая отговори кратко:
- Съжалявам, но сега не мога.
От другата страна жената продължи да настоява и той обясни:
- Просто съм си дал почивка за днес, а освен това доста съм пил. Обърнете се към някой колега!
След което затвори телефона и продължи:
- Една възрастна госпожа. Съпругът и е тежко болен...
- Май не е особено приятно да се работи в този бранш – отбелязах аз.
- Дори повече от неприятно, но се свиква. Всъщност, това е доста отговорна професия. Обаждат ми се понякога съвсем млади момичета и лъжат, че са пълнолетни. Чудя се как да ги отклоня; превърнал съм се в стожер на морала. Обикновено са дъщери на богати родители и обикновено без задръжки. Идват често пияни и дрогирани.
- Вероятно кризата не се отразява много негативно на този бизнес – подхвърлих насмешливо аз.
Той се направи, че не забелязва насмешката и потвърди:
- То е като хляба. Въпреки кризата, трябва да се яде и няма друго решение в края на краищата.
- От кога се познавате с Л?
- Вече не помня точно, но тя започна да идва при мен за консултации след някакъв пореден развод.
- Тя е започнала да идва при Вас след пореден развод?! Странно.
- Точно така. Всъщност, предишната ми професия беше психолог и разполагах със собствен кабинет, но у нас тази специалност не се радва на голяма популярност. Приема се априори, че българинът е психически неуязвим и няма нужда от подобна терапия. Така че, когато се изявих в новото си амплоа, реших да прекратя дейността в кабинета, който междувременно беше закрит от болничната управа като недоходоносен.
- Вероятно сега съчетавате и двете дейности.
- По-скоро не. Едната е съвсем достатъчна и напълно игнорира другата. От преките си наблюдения установих, че най-добрата психотерапия е, всъщност, сексотерапията, доколкото това не звучи като каламбур. По този начин потвърждавам практически правилността на теорията на Фройд.
- И все пак – доста странно.
- Но кое е странното? Това, че Л е започнала да посещава психолог ли?
- Споменахте за някакъв пореден развод и това ме озадачи. Нямам представа колко са разводите на Л.
- И аз нямам, но със сигурност не е само един. Благодарен съм и все пак, защото до голяма степен тя ме насочи към настоящия ми занаят. Преди това нямах представа, че притежавам особени дадености.
- Тя ви насочи?!
- Да. Веднъж, след като успях да преодолея кризата, в която бе изпаднала, по една доста нетрадиционна за класическата медицина методика, тя остана доволна: „Знаеш ли – каза ми – ти си чудесен психолог и това е много прогресивна методика. Би било тъжно да се затрие такъв талант с някакви класически схеми”. И ми остави една едра банкнота, след което си тръгна преди да успея да реагирам. Разбира се, тя се шегуваше и на мен ми стана смешно, но после започнах да размислям и си изясних, че е доста права. И, когато наскоро след това закриха кабинета, започнах да практикувам по-усърдно „новата методика”, докато се превърнах в ... жиголо.
- Решението Ви е правилно. На това поприще няма кой да ви уволни, докато не съберете достатъчно трудов стаж, защото работодателят – онзи горе – е твърде далеч и засега не проявява интерес към новото Ви амплоа. Проблемите ще настъпят по-късно.
- А Вие от къде се познавате с Л – попита той внезапно?
- Веднъж ми беше съпруга.
- Съпруга?! Значи сте бил неин съпруг?
- Точно така. Един от поредните, но не зная точно кой номер.
- Странно.
- Кое е странното?
- В изявите си тя няма вид на Месалина. По-скоро е Мадам Бътерфлай.
- Може би.
- Така е. Тя търси нещо или някого, но вероятно не знае кого и какво.
- И какво може да бъде то?
- По-скоро човечност и може би – разбиране. Тя е нечовешки самотна.
- Какво и пречи да го намери? Всички много я ценят.
- Не зная. Просто не зная. Може би такава е съдбата на всяка изявена личност. Масово преклонение и смазваща самота. Може би не успява да го намери.
- Кого не успява да намери?
- Човека. Вероятно този, когото търси все го няма. Дори веднъж ми подхвърли, че би могла да се омъжи за мен, но после веднага забрави за това; пък и аз с тази професия не ставам за съпруг. Може би много по-късно, когато няма да съм вече мъж.
- Не Ви ли се струва, че е доста луда?
- Не е. Аз все пак съм психолог и вероятно мога да преценя. Но има нещо в лицето и, по-скоро в очите, което навява непоносима тъга. Тя е ужасно красива.
- Имате ли някаква теория защо е така? Защо Л не може да се адаптира и защо вечно търси някой, който го няма?
- Това е сложен въпрос и нямам своя теория, но вече споменах: По-скоро се касае за някакъв синдром на изявената личност. Всички величия успяха да регистрират по няколко развода и въпреки това, са все самотни.
- Много песимистична прогноза. Предпочитам да не съм изявена личност.
- Така е и няма начин да бъде по-различно. Тъгата е защитена марка за елита, докато за всяка примитивна общност съществува естествен имунитет. Те са толкова щастливи в нищетата си, колкото другите – нещастни в благоденствието си. Дори в евангелието е споменат трактатът за блаженствата. Вероятно самият Господ е измислил механизъм, лансиращ идея за приоритета на нищите духом.
- Изглежда, не ви липсват романтични приключения.
- Лошото е точно това, че не ми липсват. Трудно се съчетава рутината с романтиката.
- Да не би да се влюбвате понякога?
- Случва се понякога да съм влюбен, но обикновено се влюбвам в Л. Разбира се, тя не знае това, но и да го знае, не е съществено преимущество.
- Много трудна дилема.
- Трудна наистина, дори прекалено. Не мога да се освободя от тази зависимост. Обслужвайки клиентелата си, обикновено мисля за Л. Тя е във въображението ми в специфична поза. По този начин успявам да се справя; иначе не бих могъл.
- Излиза, че сте доста моногамен жиголо. Това е своеобразен оксиморон.
- Така излиза и вероятно е така. Ако Л изчезне от полезрението ми, ако нещо се случи с нея или, ако я видя мъртва, вероятно с професията ми е приключено. Не бих могъл да се вживея в ролята си без мисълта за Л. Ще се наложи да обладавам трупове.
- Доста неприятна перспектива.
- Само че тя изобщо няма представа за тези неща и не е възможно да ги споделям с нея по понятни причини.
- Доколкото схванах, тя е запозната със спецификата на вашата дейност, така че няма да я разочаровате особено.
- И аз така мисля, но все пак е трудно да се споделят подобни неща с човека, който ви е на сърце. Спазва се някакъв своеобразен обет за мълчание, може би заради професионалната етика.
- Явно често Ви се налага да спазвате изискванията на професионализма – подхвърлих аз на шега, защото нещо непрекъснато ми подсказваше, че събеседникът ми е малко луд. Дори доста. Подобни романтични излияния някак си не се вписват в битието на един обикновен жиголо. – И какво възнамерявате да правите?
- Доста съм затруднен и почти нямам представа. Но на първо време се каня да отскоча до Милано. Скоро в Ла Скала ще се състои премиерата на Лучия ди Ламермур, където Л е в главната роля. Не бих могъл да пропусна подобна изява на Л.
- Не знаех това; прекъснал съм всякакви връзки – забелязах аз, – но дори и да знаех, не бих хукнал до Милано, заради някаква премиера.
Наистина доста ме учуди лудостта на този човек. Нагледал съм се на всевъзможни щуротии /чунким има някой с всичкия си откакто погребахме Дон Кихот/, но тази е съвсем специфична и касае личността на бившата ми съпруга. В действителност, самият спомен не ме впечатлява кой знае колко. Вече никак не мога да си спомня какви изключителни качества е притежавала Л в леглото, за да послужи за вдъхновение на един професионален жиголо; дори някак си съм останал с впечатлението, че е доста фригидна или поне с мен е било така. Но явно Господ разсъждава по друг начин по тези сложни дела.
- Л притежава най-красивия сопран на света и тя самата е най-красива. Вече съм намислил какъв букет да и поднеса на премиерата – отбеляза някак замечтано моят събеседник.
В очите му плуваше мъгла, която придаваше на лудостта му особено изящество. Не зная от къде ми хрумна идеята, че този човек е по своему щастлив и дори истински щастлив в безумието си. Вероятно има един съвсем незрим момент, когато дори професионалният жиголо си има своя муза и изпитва нещо като платонична любов, обслужвайки професионално конкретна клиентела. В този смисъл липсата на дистанция е своеобразна дистанция и тъгата по недостижимото – своеобразно щастие. Тук понятията съвсем се объркват и всеки оксиморон си има свой оксиморон. Трябва да призная, че изпитах нещо като ревност, най-вече поради способността на този човек да изпитва подобни чувства. Понякога съм се опитвал да открия нещо подобно у себе си, но не мога. Там всичко е толкова отдалечено, че превръщам в ирония дори най-красивата илюзия, доколкото я има по принцип. Сещам се и разбирам смисъла на своеобразната реплика на Байрон, когато го засипват с провокативни въпроси: „Мислите ли, че Петрарка би писал сонети за Лаура, ако тя беше негова жена?”
Не. Определено не би писал никакви сонети и това е най-тъжната констатация, която би могъл да сътвори с разума си един повехнал прагматик в процес на умиране. Защото умирането продължава дълго /няма да цитирам сега Лотрек/* и започва там, където свършва любовта. Подобно аксиома не може да бъде нито нова, нито с изтекъл срок за годност. Явно започнах да завиждам на този изперкал жиголо заради неговата лудост и ми се натрапва идеята, че това е най-красивата лудост на света; няма да споменавам сега Дон Кихот, защото онова е друго или почти друго. Вероятно е избягал /понятни са подобни бягства от колекцията на Фройд/ и се скрил в нея, за да се справи безпроблемно с особеностите на професията си, което своевременно му помага да не си метне въжето. Понякога наистина се опитвам да си обясня защо се разделих с Л, но не мога. Сега вече съвсем нямам представа. Получи се едно отдалечаване /вече със сигурност галактиките се разбягват/ и нещо започна да изстива между нас. Това изстиване продължава заедно с остаряването на вселената и не се очаква ново сътворение. Оказва се, че е късно да пиша сонети за Лаура, защото не мога да бъда Петрарка, дори и в минало прераждане.
- Занесете непременно цветя на Л – забелязах аз в паузите на едно пробуждане! – Спомням си, че тя обичаше това.
- Вероятно сте и поднасяли често. Не бих могъл да си представя по-хубав момент. Имам я на една снимка /свалих я от интернет/ с бяла рокля и много цветя. Там тя е особено красива.
- Помня я тази снимка с бялата рокля; беше много отдавна – отбелязах аз опитвайки се да преодолея носталгията. – Всъщност, често забравях да и правя такива подаръци. Трудно ми е да си обясня защо.
- А за мен е невъзможно. Не съм в състояние да проумея как би могъл да се освободи човек от обаянието на Л. Това някак не ми е ясно. Наистина ли, когато си лягате вечер и когато угасите осветлението, тя не се отбива наоколо преди да заспите?
Замислих се. Подобен въпрос не ми е много ясен. Някакви много смътни парчета тишина се оформят в спомените ми, но явно вече са изгубили значението си. Може би умирането е в напреднала фаза. Опитах се да отговоря:
- Не зная. Много отдавна съм изгубил тази способност. Просто не ми е ясно.
- Има вероятност Л да бъде привлечена в Метрополитен – отбеляза след малко той и в гласа му прозвучаха нотки на нестихваща тъга. – Там ще ми бъде по-трудно да ходя.
- А защо не останете завинаги при нея? Това пътуване отнема време и средства.
- Мислил съм, но не е лесно. Не бих могъл да се лиша от професията си точно в този момент, а там ще ми липсва клиентела поне първоначално – отговори той с известна доза примирение. – А ако се забавя повече, ще изостана от график. Натрупали са се заявки от една седмица, дори повече. Списъкът ми е препълнен и не мога да отлагам дълго.
В този момент телефонът му отново се обади и той включи. Разпорежданията бяха кратки и делови, а реакциите – в същия дух:
- Окей! Ще бъда при Вас до половин час.
- Окей! Ще взема пътем и нужните аксесоари.
- Окей! Нямам претенции към качествата на алкохола.
- Окей! Не ме притесняват особеностите на козметиката.
Човекът стана от масата и се усмихна някак виновно.
- Съжалявам, приятелю, но вече е време. Заявките се натрупват и трябва да започвам работа. Но по принцип, често се отбивам тук за релаксация.; ще ми бъде приятно да се виждаме.
След което остави една едра банкнота на масата и се отдалечи към изхода. Този човек почти ми стана симпатичен.
Малко след това, докато реанимирах, по отсрещната стена се плъзна усмивката на Л. В просъница, когато тъгата придобива особено синкав нюанс, отново се обади задушаващият бас на Леонард Коен и всички галактики се втурнаха в обратна посока. Някой ме бутна по рамото и видях себе си в отражението на чашата – потопено в усмивката на сервитьорката.
- Господине, след малко затваряме; ако обичате – сметката!

* „По дяволите, адски трудно се умира!” – Анри дьо Тулуз Лотрек