автор: sradev

Здравей Рижава,
Не сме се запознавали, не знам името ти, но образа ти стои пред очите ми.

Така беше тогава - ти не се доближаваше до нас, ние не ти се пъхахме на главата. Само бач Кольо ни свързваше. В същност и разделяше.
Ние се къпехме в лъчите на интелекта му, опитвахме се да блеснем с някои искри от тежките ни напъни, но все си оставахме плоски.
Ти се опитваше да спасиш песента му. Съдбата му беше отдавна начертана, но ти не се предаде - ти се бореше за песента.
Така е, от различни страни на Смъртта бяхме.
Ние с нея си играехме като деца с куче - ту й отскубем косъм от опашката, ту й се качим на главата да яздим, ту я погледнем закачливо в очите. Ми то и кучето не обича да го гледат в очите, ама на нас толкоз ни беше акъла. После поразбрахме това-онова, когато станахме кучета.
На нея зъбите й бяха другаде, та за това не ни закачаше. Те бяха в него, край тебе, а ти пазеше песента. И я запази.
От него ми остана само онова "Руй-Ру-Руй" пълно с буря, мъка и вяра. От теб това съсредоточено спокойствие .
Напоследък често чувам песента му от облаците. И тишината преди това.
Изпращам ти един къс от роза, усмихната след бурята.