Това са есета от книгата ми „Радомирско и Великите войни”, в която се разказва за бойния път на 26-ти пехотен Пернишки полк (1912-1918 година), за войнишките паметници в Радомирска и Ковачевска общини и за 1218 мъже от Радомирско, загинали на обединението и независимостта на България...
Знаеш ли за Црънковец? А за Злетово и Букова глава? За Шоин рид и Власинското блато? И за другите още места, където воюваха мъжете от 26-ти пехотен Пернишки полк? Спри за миг, читателю. Заслушай се в себе си. Заслушай се в горещия пулс на своята кръв, алената, гъста и българска. Ти ще чуеш. Ще чуеш гласа на поколенията преди нас, на хилядите и хиляди българи, които се бориха и побеждаваха в името на Майка България. И умираха за нея. За да възкръснат в твоето сърце, читателю. Такава е нашата българска участ. Да живеем заради предците си и в името на децата си. Съединени в един общ, несъкрушим и безкраен български род, унищожаван, клан и разпъван, но възвисил се над смъртта. Обречени сме на гибел и на вечност. И сме платили за безсмъртието си. И все още плащаме. Не ни завиждайте вие, други народи, не сте дорасли за достолепието и тъгите на нашата България. Заслушай се, читателю, и ще чуеш ледения вятър над чутовния връх Соничка глава, където нашите войници цели 17 дни и нощи издържаха убийствения топовен, пушечен и картечен огън на сърбите при най-тежки условия. Ще чуеш победните възгласи от Панчин гроб, свидетеля на великата разплата, когато многобройният неприятел биде обърнат в позорно бягство, посечен от конницата и измушкан с щикове от пехотата ни. Прочети и знай за българските подвизи, читателю. И не смей да бъдеш недостоен за тях. Нищо, че държавата ни е разсипана. Нищо, че земята ни открай – докрай е преизпълнена с неправди и насилия. Нищо, че сме паднали под властта на подлеци, престъпници и предатели. Не смей да бъдеш недостоен за святото българско име. Много нощи не спах и много дни работих усърдно, за да я има тази история и да бъдеш ти, читателю, вярващ, а не невярващ. Повярвай в твърдината на българския дух, повярвай в правдата на нашето дело. Повярвай, че те не умряха напразно. Те умряха за тебе. А ти живей за България. Невъзможната приказка България.
Мъчениците! Празнуваха с хора и тъпани, че войната е свършила, а не знаеха, че само след два месеца половината от тях няма да са живи! Мъчениците! Не знаеха, че играят хоро върху гроба си. И че песните са заупокойните им молитви. И че гайдите им пищят, както ще пищят жените и децата им. И майките им, огън да ги гори. Помни, Боже, всички страдания и злочестини и ги върни двойно и тройно на враговете ни и дано да изгубят земята си така, както те отнеха нашата. А на безумните политици, които хвърлиха войниците ни в кървавата касапница и от триумфа сътвориха трагедия, а от победата – поражение, стори така, Боже, че да не намерят мира и на онзи свят и нека, Боже, бъде прокълнато семето им до девето коляно. Защото има отроци техни, които и днес искат да властват над трупа на България. Да, мъртва е вече България. Умря заедно с войниците си през онова горещо лято на 1913 година. Няма я България! И няма българи. Всички ние, които пъплим по озлочестената ни Родина, сме само сенки, спомен за един народ, който някога удивляваше света, който беше толкова справедлив, че чужди градове и чужди народи доброволно се присъединяваха към него. Ти и аз, читателю, ние и двамата сме оплакани още преди да се родим. Оплакани от бабите ни, които жалееха мъжете и синовете си, без дори да могат да умият студените им тела. Погребани сме в празните гробове на мъжете от 26-ти полк и от другите наши полкове, чиято кръв беше изпита от алчните съседи на държавата ни и от уродите, които я управляваха. И ако се зачудиш, докато четеш скръбната повест за войната между съюзниците, дали е възможно да има толкова много несправедливост по света, то аз ще ти кажа само едно – плачи! Защото откак България е започнала, сиреч от времето на своите царе, все някак неправедно страда. Пък аз, макар и сълзи да замрежват очите ми и да не виждам листа пред себе си, ще упорствам нататък и дано да имам сили да довърша докрай своята история. И да я предам в ръцете ти. На кого, ако не на тебе? Друго нищо не искам.
И ето – дълго се рових из архивите и четох за геройство и чест, и за мъжество, и за доблест. И всичко кънтеше в разгорещения ми ум като древен мит, та накрая се запитах истина ли е написаното или е само измислица. Може ли този народ, който ден по ден e унижаван и поругаван от новите си поробители, някога да е бил смел и горд, силен и непобедим? Оставих настрана пожълтелите листове и тръгнах навред по моя роден край и на много места намерих паметни знаци за минали победи и стара слава. Намерих бели камъни, издигнати за помен на умрелите и за пример на живите. А камъните бяха потъмнели. Намерих имената на безчет мъже, мъже истински, такива, каквито вече не може да ражда нашата грешна земя. А имената бяха изтрити. Намерих огради от цеви на пушки. И железни кръстове за храброст намерих. А желязото беше ръждясало. Тогава разбрах - не камъкът е истинския паметник, а споменът за отминалото време. Разбрах, че е важно да има паметници, но дваж по-важно е синовете да помнят бащите си и да знаят къде и защо са загинали те. И някаква незнайна сила ме теглеше към помътнелите снимки, оцелели тук и там по гранитните плочи. Взирах се е в лицата на загиналите войни и все не можех да повярвам, че това са хора обикновени като мене и вас. Защото у тях видях нещо, което ние сме загубили и затова и държавата ни вече я няма. Видях хора, които вярват в себе си. Видях хора, за които светът е открит, които знаят, че с работа, дързост и постоянство могат да променят съдбата си. Тяхната мечта беше проста – всички българи да живеят заедно, под един чист и свят закон. Но не било писано. Останаха само белите им кости и почернената България – разкъсана, потъпкана и онеправдана. И скромните паметници на тяхната саможертва, които все още стоят на самотна стража в опустелите ни села. Ела с мен, читателю, тръгни по забравените пътища на синовната признателност, по които ще ни водят духовете на нашите мъртъвци, на героите, дали живота си в името на великата идея – добруването на милото ни Отечество...
Помните ли вие, синове и дъщери, внуци и правнуци, своите бащи и дядовци, чиито кости още тлеят по вехтите бойни полета? Аз не ги помня. Защото се родих и живях във време, когато те бяха наричани разбойници и империалисти, воювали не за свое, а за чуждо. И беше заповядано да се забрави всичко, що напомня за техния подвиг. Делото им беше потъпкано, скромните панихиди за покой на душите се оказаха престъпление, а колкото по-окаяни и трънясали бяха паметниците им, толкова по-доволна беше властта. Защото искаше да ги изличи. Да ги няма. И биде извършена великата несправедливост. Изличиха ги. Не ги помня. И вие не ги помните. Никой не ги помни. И така живеех, загубил българска свяст и българска доблест. Ала като минавах покрай скромния паметен знак за минали битки и победи, самотно възвисил снага в селото ми, някакъв неосъзнат порив за истина все тормозеше детската ми съвест. А после пораснах. И като напуснах юношеството и възмъжах, много време употребих да търся по старите книги и да се взирам в пожълтелите снимки, та накрая разбрах, че не са разбойници дядовците ни, а са герои славни и преславни. И като звяр завих от безсилен гняв и мъка безкрайна, защото нямаше вече кой да ми разкаже за тях. Идете, питайте – и на вас няма кой да разкаже. Умряха тези, които знаеха. Затова сега съм тук. В Царевград Търнов. И пред очите ми е хълмът на смелия Асен, на Калоян страшния, на великия Иван Асен и на злочестий Шишман. Тук, където още се чуват стъпките на неспокойните им сенки. Тук, където се пазят имената на моите дядовци. Намерих ги. Намерих и имената на вашите. И разсъдих, че не всекиму е посилно и потребно да катери стъпка по стъпка стръмната пътека на истината. Затова се потрудих, та събрах всички в едно. И писах дума по дума според както намерих, но само за знайните, а за изгубените остана ненаписано. Ти, читателю, като четеш тези редове, помени с добро и незнайните наши герои.
Писах аз, грешният, да се помни и знае за Радомирско и Великите войни. Разяждаше ме постепенно жалост, че сме се свили и сме се уплашили от всичко и от всекиго и сме забравили бащина слава и чест. И че няма кой да поведе тоя народ „На нож!”, както навремето го водеха нашите офицери. И че децата ни се раждат със срам на челото, заради това, че са българи. И че няма къде да прочетат и няма кой да им разкаже как простите чичовци от село изклаха и заробиха коварните пришълци, дошли да грабят земята ни. Аз видях много българи, поради незнание и от простотия, да отстъпват от своя род и да се влачат по чужд език и обичай, а своя да хулят. Дълго търпях и скърцах със зъби, но дойде време да не мога да търпя повече. И така презрях телесните си нужди, и всичко друго презрях, та се зарових в прашните книги и записки. И до Търновград повече с такава цел ходих. Там намерих много сведения за радомирските битки и за нашите мъртъвци. Отдавна погребани подвизи извадих наяве и стари знамена развях за полза на българите и за пакост на враговете ни. Четете и препрочитайте тая книжица, и пазете я да не изчезне! Защото мнозина са, които искат да изтрият всеки спомен за гордост и смелост, и да направят децата и внуците ви слуги и измекяри. Писах аз, грешният, и писах за вас, братя мои, да не оставяте селата си, и да не оставяте България на чуждите. И да разберете и знаете, че няма по-голяма слава от славата на вашите бащи и дядовци. И да не допущате да погине бащиното огнище. Писах аз, грешният, ала сега, като погледна назад, виждам, че малко съм написал. Вие, братя, в малкото намерете поука и за много други неща.
БЪЛГАРИ, ПОМНЕТЕ БАЩИТЕ СИ!!!