Отиват си поетите без време,
а аз в интриги впрегнат всеки ден,
стоя и чакам, дявол да ме вземе,
свеща да духне някой вместо мен.
В задочен спор със уличните псета,
нелепо газя тази градска кал,
забравил че единствено поетът
не бива да оплаква своя хал.
И ето ме в любовен стих унесен,
навярно в плен на своя собствен срам,
забравил че над хубавата песен
друг някой е издигнал ръст голям.
забравил, че подхвърлена през пръсти
или разлистена като венче -
едничка дума днес ще ни покръсти,
а утре, утре, ще ни съсече.