автор: ringo

В слушалката звучеше с укор твоят глас:
"Забрави, синко, пътя към дома!
Да би успял поне...за сетния ми час...
че то - оплаквам тука дните си сама."

Прекосил земното кълбо на шир и длъж
във битка с време и със разстояния,
стоях сега пред теб - прошарен вече мъж,
понесъл като кръст горчиво разкаяние.

Стоях смирен, виновен и унил,
докосвах с устни бузата ти бледна -
за този миг най-скъпото бих заменил,
а ти защо ли странно ме погледна?

Прозрачните ти пръсти трепнаха едва-
безжизнени във топлата ми длан,
и смаян, чух най-невероятните слова:
"Ти чий си, чедо, че не знам?"

Езикът ми, проклетият, не се обърна
да каже: "Аз съм, мамо, твоят син".
Нещастен, мълчаливо те прегърнах
и плувнаха очите ми в сълзи.

Прошепна пак, и само с устни:
"Дали не иде вече...моето дете?"
Въздъхна тихо, после се отпусна
и спря да бие майчино сърце...

Това бе всичко.После - тишина.
Разбрах, че вече теб те няма.
Прекрачваше в отвъдното една душа
и зейваше в гърдите ми огромна рана.

Години вече...В този стих
съм скътал само болка и тревога.
Ти, ако можеш, майчице прости!
Но аз да си простя - не мога.