автор: ulianka

Защо ли тъй пред огледалото
се кипри тъмната ми същност.
Покривах я, одеало след одеало -
в бял свят дано не се завръща.

Накарах я от глад да проси,
през девет планини да бяга.
Но вечер - трън в петите боси -
тя пак до мен нахално ляга.

Не щеш ли - някъде по пътя -
тя взе, че вдън земя пропадна.
И почна да ме гложди мен отвътре,
че я оставих ненахранена и жадна,

понеже бе като солта във рана.
Аз казах ли ти, Господи - не може!
И в профил, и в анфас като застана
се гледам - аз съм уж, но в друга кожа.

След нея тръгнах, взех да я издирвам -
как тъй загуби пътя си до вкъщи?
Ако я срещнете, звъннете на мобилния,
че светлото без нея се намръщи.