автор: tot_amon

Кафе, горчиво като грях,
пред мен на масата изстива.
В устата лепне вкус на страх,
от който трудно се заспива.

Печал несретно спи до мен -
сама и много, много тъжна.
Спасен от грешния и плен
сам себе си отново лъжа

и сам си вярвам, а пък тя
усмихва се, потръпва даже.
Сънува може би деня,
когато някой ще разкаже

как сам през равното поле,
със срамничета украсено,
вървял, докосвал ги наред,
а те - тъй хубави и тленни,

не свивали цвета със свян,
тъй както трябвало да бъде,
а той - от болка и от срам,
си тръгнал сам оттам - осъден...

...И как пред чашата със страх
съня пропъждал надалече...
И с тъжната луна от грях
танцувал валс - до късна вечер...

А после - уморен и сам,
щурците слушал как говорят:
"Цветята станаха без срам!
И те са вече като хората..."