автор: barona_36

По телата на всичките тези жени
аз преминах и стигнах до тая,
дето в сляпа неделя веднъж ми вмени,
че съм паднал от Марс. Или паднал от рая.

Бил съм Бог. Не светец с кухи, празни очи.
И разгърден, безумен и ласкав,
пуснах шепа узрели звезди и лъчи
в дълбините на нейната пазва.

Тя ме стрелна през рамото с поглед ревнив,
чак смехът й косите ми пална до синьо,
и додето съм цял, и додето съм жив,
като сърп легнах кротко в любовната нива.

Цяло лято по жътва полезен и бях,
но захвърлен из ъглите вече
сбирам само ръжда и от думите прах –
уж свободен, но всъщност обречен.

Но далеч от Олимп Богът в мене клечи,
сутрин с вестник в кенефа, додето
рима топла роди и обели очи,
а пък делникът, хукнал безцветен…

...да ме свие току изведнъж на кълбо
между истината или позора:
как до смърт пак мълча, оглупял от любов,
със жена си, щом почна да споря…