автор: iar

Ако жената е голяма хубава торта, всички знаем кое е черешката на тортата.
Две неща са ми давали сила в този живот: морето и черешите.
В края на май се случват дори не две, а три хубави неща: свършва училището, морето става за плаж и вече има череши.
Първата череша в детството ми бе ранозрейка, от тези които стават за ядене още към 24 май. Първите са най-вкусни, макар и малко зелени и стипчиви, ядеш, ядеш, докато накрая, с извинение, не се посереш...
После вече, като има много, като узреят и другите, човек започва да отбира.
Нямам наяждане на череши. Ям, ям, уж вече съм се наял до насита, уригвам се даже веднъж-дваж, и не минало час, пак ти се иска, качвам се отново на черешата и почвам пак... Ще каже човек, че нито съм видял, нито съм мирисал череша!
Направило ли ви е впечатление, уж едни и същи, а колко са различни всъщност черешите?
Различни по вкус, едни сладки като мед, други леко нагарчащи, трети - малко киселки, четвърти - с тръпчив вкус...
Различни по цвят, в най-различни оттенъци: от бледорозовите през червените до такива, които са направо черни!
Най-вкусни обаче са белите череши.
Поне за мене е така, може би, съм нямал бяла череша. Такава ми е била съдбата, такъв ми бил късмета, че моите череши винаги са били от друг сорт.
Как съм завиждал на тези, които имат бяла череша!
Защо господ не ми е дал и на мене такава?
Понякога се е случвало / примолвал съм се или пък скришом, така, набързо и за малко / да се кача на някоя чужда бяла череша.
Боже господи, каква наслада!
Бялата череша има един особен божествен вкус на магнолия и чак лепне от сладост, нектарът и се стича по устните ти...
Но колкото и да е вкусна бялата череша, като ядеш, ядеш, накрая ти омръзва, пресищаш се...
Най добре е да ги сменяш.
Като ти омръзне сладникавата бяла, ти се приисква да опиташ нещо по-горчиво и тръпчиво на вкус.
Аз имах по едно време една от ония, розовите.
Розовите са много особени. Дребнички, заоблени, ще си помислиш, че още не са узрели, но не, те са си такива, по-червени няма да станат и може да не ти се вярва, но вече са готови за бране! Като ги вкусиш, са като белите, но с един леко нагарчаш привкус.
Най-разнообразни на вкус и на цвят са червените. Боже, една с една не си приличат! Яж смело и ги редувай, никога няма да ти омръзнат!
Стига, разбира се, да ти е по джоба...
Има едни, светлочервени, лъскави, леко удължени и с дълги дръжки. Хубави са, но трябва да внимавате, ако са много зрели, може да са и вече малко непразни...
Има други, тъмночервени, с къси дръжки, големи, и хрупкави.
Да не си кривим душата - има ли нещо по-хубаво на този свят от тях, сочна, месеста направо ти пълни устата!
И накрая - тъмните, от тези с шоколадов цвят, до почти черните, лъщят като матирани, с кожа мека и нежна като кадифе... Събирали до последно слънчевите лъчи, преливащи от сладост, опиват те като вино...
Лошото на черешите е, че сезонът им минава много бързо.
Затова, ако нямате свои собствени, а пък и да имате, все едно, / колкото повече, толкова повече! /, можете от време на време и да си откраднете.
Ние още от малки, като деца, сме крали череши. Сами или на цяла тумба, вечерно време току нападнем някоя в тъмното - бързаш да береш, кой каквото докопа!
Случвало се е понякога и да ни сгащат, понякога и бой сме яли...
Като пораснем, вече уж големи, зрели хора, това ни остава като навик и пак така, все гледаме да докопаме нещо чуждо.
А пък череши - дал господ! Има ги дори и край магистралата. Оня ден пътувам в жегата, виждам една отдясно на пътя и спирам колата. Викам си, малко да я опитам, ей така, на крак... Иначе, една нищо и никаква череша край пътя, пробвах я, бива, става, не е лоша. По едно време ми се услади и се качих отгоре.
Седя горе, бера, ям, по едно време долу спира друга кола излиза един и казва: "А така, и сега какво ще правим?" "Какво да правим?" - питам. "Ами черешата е моя!" - казва. "Как ще е твоя - викам - като е край пътя, в къра!" Може да е край пътя - казва - ама е на моя земя, аз съм я садил, от малка си я гледам и поливам, ей там ми е лозето и вилата.." И ми посочва една брака отстрани в лозята.
"Тогава да беше си я заградил - казвам - откъде да знам аз, че е твоя?!"
Слязох от черешата, той ми вика: "Ей, не стига че си ял, ами си и брал! Хайде да не се караме, по три лева е килото, дай там десет лева и това е..."
"А бе, човек - викам - ти как го мислиш, десет лева за тая пиклива череша?!"
"Ами като е пиклива -вика - какво правиш отгоре, а?"
Оставих го и си тръгнах, пък после си викам, може и да е прав. Не е лошо човек да си вземе една малка фиданка и да се грижи за нея, и чак когато стане за бране, тогава да и се наслади! В Америка дори това било на мода, казват, и дори такива интелектуалци като Уди Алън го правели...
Толкова за черешката.
Освен череши, обичам и сливи, те също са много различни, но за сливите ще ви разкажа друг път.