Очите ми следят бързо сменящите се картини покрай пътя.
Сгради, дървета, хора, пак сгради, коли паркирани по тротоарите пред сградите, малки магазинчета, големи магазини, будки, от които човек може да си купи храна с неустановен произход от продавачи със съмнителни хигиенни навици... После пък поглеждам към пътя - коли, камиони, минибуси, автобуси... Не ги гледам дълго, защото е уморително. Когато тролеят спира рязко и за пореден път отваря врати с оглушителен трясък, отвън нахлува миризмата на изгорели газове, гарнирана с тази от прашните напечени от слънцето улици. Погледът ми се спира върху забързан минувач. Изражението му е сериозно, умислено. Гъстите му вежди са сключени ниско над леко присвитите очи, а челото му е набраздено. За разлика от темето, върху което прилежно е сресал няколко самотни сиви косъма. Линията на устата му образува дъга с краища сочещи към земята. Може би се опитват да избягат от дългия му остър нос. Тънките му устни не помръдват - потънал е в дълбок размисъл. По пепелно розовата му риза с три-четвърт ръкав личат първите по-тъмни следи от покачването на сутрешните температури в края на юни. Черно-белите ромбчета на вратовръзката му подскачат леко и ритмично при всяка негова целеустремена стъпка. Практичният панталон с ръб в цвят каки свършва там, където започват тънки памучни чорапи, които навярно някога са били бели. Те кротуват под светло кафяви сандали. В ръката си минувачът държи тъмно сиво куфарче, към което годините са били сравнително милостиви. Благодарение на грижата на добър стопанин, която последният е положил. Вероятно има далеч по-интересни гледки, но очите ми продължават да го следят. А докато те правят това, аз се чудя накъде ли се е запътил. Накъде си тръгнал, пътнико? За къде бързаш? И какво ли ще правиш, когато стигнеш там? Сигурно изминаваш този маршрут всеки ден. Вероятно по едно и също време. Може би с изключение на събота и неделя? Когато можеш да си позволиш да се излежаваш до девет сутринта. Тогава могат да си починат и обувките, и панталона, и ризата ти. До понеделник. Когато отново ще станеш в шест, ще закусиш оскъдно, ще ги облечеш и ще поемеш по същия път. Все така забързан. Накъде? Вратите на тролея се затварят с трясък току зад гърба на последния успял да се качи - баба с патерици, която отчаяно се оглежда за помощ. Никой не откликва. Всеки е прекалено зает да гледа часовника си, да слуша чалга от мобилния си телефон или да дреме над вестника си. Потегляме рязко, а картините покрай пътя започват да се менят бързо.