Звукът на токчета,
сгърчва спазмите в главата ми.
И устните ми шепнат яростна
молитва (за умрели).
Това е края на историята,
За началото съм твърде слаба.
Началото е рефлекс на егоисти и откъснати меса.
Извръщаш глава, когато слушаш,
псувни премрежващи очите ти
във тънки мрежи от плюмки.
Това е рефлекс.
Той е като отрова.
Отровата те кара да повръщаш,
след това да сдъвкваш повърната болка,
като насъщния си хляб.
И пак да повръщаш - без право на облекчение.
Мълчанието след това е парада,
на изкривени мисли,
закостенели тимирути-мъже
готови да те обезглавят защото
са психично болни
комплексари.
Бучат монолози,
(идиотизъм),
мръсна газ,
Изчезни от стаята,
счупени стъкла-монолози
на психично-болни.
Надеждата е тази.
Светещи звездички,
кой може да ги мрази?
Токчетата ми тракат,
прекалено слаба съм за някой видове живот-
червеят може да лази.
Прибирам се обратно.
Не ме е страх.
Не знам защо се случило
всичко така.
Чиста случайност.
Молитва (за умрели)
В тъмното устните ми горещо шепнат,
проклятия за съдбата,
научила ме толкова млада,
така силно да мразя.