автор: thebigplucky

Разминаваме се понякога.
Ти внезапно се правиш, че говориш по телефона.
Аз си поглеждам часовника. Уж неволно.
И забързвам сякаш закъснявам.
Всъщност и двамата закъсняхме.
Или се срещнахме неподходящо рано.
Все едно. Разминахме се отдавна.
Сега просто понякога улиците ни съвпадат.
И погледите.
Онова чувство ме обхваща отново,
уж за кратко.
Успявам да се владея.
Ти не знам как се справяш.
Не че не гадая.
И двамата не избягахме от капана на този град.
Децата ни пораснаха заедно.
Общите ни приятели останаха.
Любимите неща.
Какъв е шансът да ме забравиш.
Или пък аз…
А внезапните ни срещи -
сякаш ги очаквам.
И все се стряскам от дълбочината,
с която спомените за теб ме завладяват.
Изненадвам се -
толкова много ли е било общото между нас.
Тогава не го забелязвах.
Или не си задавах въпроси за това -
трябва ли нещата да се ограничават.
За отговорност - и понятие си нямах.
Ти също, предполагам.
И че любовта, която се ражда
е нещо свято
и трябва да се пази от посегателства…

Сега просто се разминаваме.
Всеки си носи тайната.
Дъхът ни спира за миг,
когато някой детайл случайно съвпадне
с нещо от някога.
Сърцето се свива
щом мислите ни се втурнат
неочаквано встрани.
Неостаряващи мелодии
ни карат да отмаляваме.
Нищо не ни се размина.
Нищо не е изстинало.
Усмихни се някой път,
когато гледаш настрани.
Ще знам, че е за мен.
И че си ми простила.