автор: valsodar

В началото бе стадото.
И то бе щастливо.
Всяка една сутрин овчарят го извеждаше на паша, поступваше с гегата си непокорните сред тях и говореше гальовно на послушните.
Само кучетата малко ги плашеха, едни такива едри, рунтави, с дълбок гърлен глас, чието къркорещо изръмжаване бе достатъчно да върне и най-вироглавите отново в пътя. И така вървяха дните и се сменяха един с друг.
Овчар, подпрял се на гегата си, гледащ с умиление поверените му добичета, кучета въртящи доволно опашките си пред него и едно напълно доволно стадо, скитащо се в долината между хълмовете.
До един ден, когато вятърът изведнъж смени посоката си и довея Промяната. Овчарят се извини на стадото си, след което се оттегли на заслужена почивка в скромната си хижа. Където и умря самотен и забравен от всички.
Кучетата се повъртяха, повъртяха се смутено, па като видяха, че няма и за тях кой да се грижи хванаха Балкана и подивяха от мъка по стопанина си.
Остана само стадото, вцепенено в недоумението си - А сега, накъде?
Най-метилявата и пършива овца избля - Де-е-е-емокра-а-а-ция-я-я! -, а след нея заблеяха и останалите в хор, обявявайки я за Десидент, поради невзрачния й вид и скромен характер, започвайки да гледат с недоверие по-охранените сред тях, набеждавайки ги за предатели.
Настана всеобщо брожение - Свобода!
И какво точно да се прави с нея?!
Едни поеха незабавно към далечните хълмове, тези за които бяха чували от птиците прелитащи от Запад, че тревата там е по-гъста, зелена и крехка, че водата там е постоянно в изобилие, а слънцето винаги огрява поляните за паша, дори и през нощта. Поеха много и повечето от тях се не завърнаха.
Само оттатък баира, долиташе далечното им блеене, но дали бяха доволни или не, никой не успя и да чуе, защото врявата настанала в стадото бе вече страшна - нямаше водач, а стадо без водач, стадо ли е?

Заблеяха всички вкупом към небето в молбата си Бог да ги чуе и да им даде лидерът, пастирят, който да ги води, да се грижи за тях, а те всички вкупом му се заклеха - в замяна на това да заплатят с вълната, млякото и дори с месото си ако се наложи, за да имат честта да бъдат водени и насочвани в живота.

И Бог чу молбите им, като им откликна, по един негов си - саркастичен начин.
От гората слязоха вълците.
Някои все още бяха с кучешките си нашийници, но манталитета им вече си бе напълно вълчи. И си разпределиха помежду си овцете от стадото.
Едни веднага паднаха в жертва пред прехода, а пръснатите им кости бяха втъпкани в калта , изпод копитцата на уплашените им събратя.
Стадото замълча. Замълча в покорството си, защото всяко едно изблейване се наказваше назабавно и жестоко.С нощно влизане в кошарата и безследното изчезване на провинилият се, възроптал на глас срещу новите си водачи.
А те от ден на ден, дебелееха все повече и повече, вълчият им облик се притъпи напълно под пластовете на лой и самодоволство. Някои даже смениха цвета на козината си, та даже и я понакъдриха, за да се харесат на стадото, за да ги почуввства то, като едни от тях.
Така стадото припозна в мъчителите си своите Водачи. Избрани от неговите редици, призвани да го водят.
Стадото си стоеше все в същата долина , а приказните далечни долини с тучна паша си останаха легенди разказвани скришом вечер... Дори и малкото което имаше доскоро наоколо, бе вече напълно опоскано, защото водачите ги мързеше да избират новата посока, за Новия ден.
Настанаха тъмните времена, от ден на ден стадото се смаляваше все повече и повече, а по-умните сред него обвиниха за това демографският си проблем и емиграцията.
Водачите започнаха кървави битки помежду си, защото и за тях намаля това, което преди бе в изобилие. Мнозина сред стадото започнаха да си спомнят старият си овчар с умиление и да разказват със сълзи на очите на по-младите сред тях, как той нежно ги е галил с гегата си, а кучетата му са им били най-верните другари в игрите, нищо че са изглеждали леко страшничко.

И зачака отново стадото, далеч по-мършаво и изпосталяло от ония стари дни новият си водач. Този, който отново да ги поведе напред и пред този, в който да се врекат отново с вълната, млякото, та дори и с месото си.
И все още го чака.
Някъде там, в една долина забравена от Бог.
Долината на мълчанието.