автор: the_loner_wolf

Слънцето напичаше безжалостно. Централна гара беше притихнала, дори влаковете сякаш трополяха по-глухо. Навсякъде се носеше миризмата на омаслени траверси. Влитащият влак подгони по перона вестници и найлонови пликчета, а посрещачите лениво наизлизаха от сенките.
Вратата на един от вагоните се отвори и пусна на свобода острата воня на урина. В рамката и застана Той. Архетипният образ на българина. Белите плетени обувки, станали сиви от прахоляка. Тъмно синия панталон с ръб, провиснал на коленете. Домашната кафява вълнена жилетка, изпод която се подаваше оръфаната и не дотам чиста яка на карирана риза. Тя от своя страна откриваше рунтав врат, който преминаваше в голяма глава със сплъстена коса. Най-отгоре гордо се мъдреше каскет с неопределим цвят, мазен и сплескан като вчерашна мекица. Това беше той, Стоимен Петрунов. Пристигнал с влака от Тутракан в София. Целта на визитата му беше да се осведоми лично за здравето на дъщеря си и да види за каква толкова спешна операция са отишли парите му. Тежко стъпи от стъпалата на перона, попи с каскета избилата пот по лицето, извади от джоба на жилетката недопушен фас и накланяйки глава го запали докато примижаваше с едното око. Изплю се звучно на плочника, откопча най-горното копче на жилетката и премести товара си в другата ръка. Казвам откопча само едно копче а не свали жилетката въпреки жегата, защото и той робуваше на основните страхове за българина, да не настине и да не се мине. Товарът му се състоеше в найлонова торба, завързана на възел, пълна с прекрасните дарове на нашето провинциално общество. Двете бутчета от опечения вчера бройлер с отпечатани по кожата си статии от вестника, служещ им за опаковка. Приличаха на облечени в костюм с моден десен. Парче домашна баница с истински яйца и истинска извара, не като купешката. Бурканче мармалад от сини сливи, с едва доловим дъх на мухъл, поради неуспешната стерилизация. Бутилка от „Спрайт” пълна с ракия, лично сварена от Стоимен, която с дъха си може да повали младо биче. На градус също го докарваше, но Петрунов се гордееше изключително с аромата й, както той наричаше смрадта, защото бил негов патент. Така описан той беше готов да поеме по напечените софийски улици към щерка си Симеонка, Симон както тя се представяше, или Силиконка както я наричаха колегите й помежду си след операцията. Трамвайте бяха претъпкани с народ, а улиците с автомобили. Криза беше, тази човешка маса трябваше да се дене някъде, след като се оказа ненужна на работните си места. Стоимен успешно се пребори с враговете за място до прозореца на една мотриса и се зазяпа в летящите покрай него бизнес сгради и „молове”. Да оставим нашият герой да се наслаждава на красивия градски пеизаж и да посетим любящата го дъщеря. Симон, застанала по прозрачна нощница се оглеждаше в огледалото и се любуваше на резултата. Какъв джакпот се оказаха тези импланти. Не можеше да се начуди на късмета си. Добре че полицайте застреляха като бясно куче оня новобогаташ, та държанката му да остане изведнъж без доходи и да се наложи да извади от себе си и продаде на Симеонка тези красоти. Вярно, щеше да е по-добре ако бяха още по-големи, че така не се забелязваха особено на пишната физика на Симон, но човек трябва да се радва на това, което притежава. Я преди колко зле беше. Фръцкаше се доволно пред огледалото, а бельото „Триумф” се впиваше безмилостно в плътта. Нямаха нейният номер в магазина за дрехи втора употреба. От многото рутинни операции хирурзите бяха станали почти факири. едва се забелязваше, че едната гърда е по-увиснала а другата гледа настрани, но лекарите даваха надежда, че с времето ще се уеднаквят, тоест и другата ще увисне. Натрупали опит покрай абитурентските балове, защото най-честият подарък, който родителите правеха на своите дъщери беше именно чифт нови гърди. Макар и досто по-късно Симон изживя своя трепет. Сърцето и пърхаше като пеперуда. Онази главната счетоводителка в службата как я гледаше злобно и завистливо. Сега вече имаше защо да трепери за позицията си, та нали скоро Симон изкара едноседмичен счетоводен курс, а сега беше и с „едни гърди” пред нея. Щеше да каже „сбогом” на невзрачната длъжност „офис мениджър”, позната навремето като секретарка. Виждаше вече месинговата табелка на вратата – „Симеонка Петрунова – главен счетоводител”. Глупости! Сега вече беше Симон, не Симеонка. Златисто-лъскава табелка, привличаща всеки слънчев лъч, както новите и гърди привличаха мъжките погледи. Оставаше най-простото, да преспи с шефа си и получаваше мястото, а оная дърта, съсухрена злобарка можеше да прави каквото си иска. Какво като е учила пет години икономика и има още двадесет стаж по специалността? Че то счетоводството да не е голяма философия? Ако тя не се справеше кой друг? Симон имаше какво да губи. Спомни си безрадостното детство в Тутракан, изпълнено с ранно ставане и труд по полето до късна вечер. Не! Тя нямаше да се върне там! Никога! Сега тя е столичанка! Нейната столица, кипяща от живот като яхния. Препълнена с нощни клубове и заведения. Тя се подсмихна, припомняйки си сношното посещение във фолк пияно бар „Силикон”, знак от съдбата, защото тя за първи път излизаше след операцията. Там беше вдигнато шумно парти по случай платинения албум на Азис. Пълно беше с известни столичани. Един много симпатичен младеж се лепна за нея като дъвка за подметка и докато не я почерпи с водка „Флирт”, пак знак, не миряса. А Симон му позволи да я зяпа в гърдите колкото си иска. Той беше висок, слаб с малки приближени очички, които хитро святкаха и се въртяха на всички страни. Оказа се, че освен хубавец той има и прекрасна работа, шофьор на виден столичен бизнесмен. На всичко отгоре се оказаха и почти замляци той бил роден в силистренско, но от дълги години е вече столичанин. Казваше се Григор, но всички му викаха Джони. Дали заради беглата прилика с Джони Деп? Цяла вечер й разказваше колко много бил доволен шефът му от него и как му бил обещал след някоя година да му продаде съвсем изгодно Мерцедеса”, който шофирал. Тогава Джони щял да има истинска полза от това, че баща му отглежда четиристотин прасета. Ако не се бръкне за една „Ес” класа за какво тогава? После ще вози Симон където пожелае. Прекрасна вечер. Симон се беше разнежила и притворила очи позволи на Джони да я целуне. Изрусените й мустаци леко боднаха кавалера по горната устна. После събитията препуснаха като стадо подплашени магарета. Той й обеща да се ожени за нея, тя го излъга, че ще му е вярна. Изпиха на екс водките и се понесоха с едно такси към квартирата на Симон. Мърлявата боксониера в столичния квартал „Обеля 2” се превърна в гнездо на жарки страсти. Стъклата на прозорците звънтяха, а входната врата се тресеше от децибелите на любовния акт. Същата тази врата, пред която сега стоеше Стоимен Петрунов и натискаше звънеца с дебелия си показалец. Симон се завтече да отвори. Изпълнил касата на вратата Стоимен се хилеше насреща с лице като пълнолуние.
Симон поздрави своя папА, покани го да седне на единствения стол и започна да му разказва задъхано подробностите около новото си амплоа. Стоимен я гледаше доволен и примляскваше от радост, как всеки даден от него лев е отишъл по предназначение. От банята излезе Джони гол, само по размъкнати боксерки и лъскава верига на врата, с която можеш да изтеглиш валяк от тресавище. Времето летеше бързо в приказки за сватбата, бъдещето, планираните малки столичанчета. Ракията свърши, пилешките кости се търкаляха по масата. Стоимен размаза парче извара по брадата си с опакото на ръката, погледна умилен прегърнатите млади, подсмръкна и каза, че е време да става за влака. Стисна жълтата кльощава ръка на Джони и даде благословията си за създаването на още едно столично семейство.
Вечерта спускаше наметалото си над горещия град. Столичани се събираха пред плазмените си телевизори с размери на танкова мишена за да гледат шоуто на един висок, гологлав неуспял цигулар от Плевен, в което се сипеха цинизми, обилно като предизборни обещания.