автор: traveller

Никой не знае как се раждат децата. Те някак се появяват в полите на баба и тя започва да ги учи какво е казал Христос.
Аз гледам ревниво полата, която доскоро е била моя, и удрям топката в земята. Да дойде да я вземе и да ми върне скута на баба.
„Дядо Господи, прости ми, моля ти се от душа, с ум и разум надари ме, да не мога да греша.” - това е научил малкият пикльо. Оказва се, че ми е брат. Все някога трябва да освободим полите.
Стопява се камъкът, баба тръгва нагоре, тежка от всички деца, зърнали Господ от скута й.
- Ано – вика от стълбите и аз бягам да се наместя пак в полата й.
Дала ми е вече Бог и знае, че пътят му трудно се следва.
Хваща детската ми ръка и даже не ме поглежда. Стъпвай, дете. Бързо стъпвай, научи как се ходи пътят му. Боли ли те? Не боли, бабиното, тъй се ходят пътища.
Мълча и гледам как се нижат стъпките.
Няма кой да ми ги показва, само оня пораснал над гроба й смърч ме среща с думите:
„Върви, дете, и ще повярваш...”.