автор: Ira_Margitina

Стената на болярската крепост се извисяваше право насреща, обрасла в треви и пълзящи растения. Стражите лениво се разхождаха отгоре й под все още парещите лъчи на южното слънце. Оръжията им потракваха грубо. По пътеката откъм крепостните порти слизаше някакъв слуга, носеше голям вързоп и си тананикаше игрива песен.
- Добро утро, Стефанийо!
Тя се надвеси още повече от перваза на приземния прозорец и махна за поздрав на съседката. Денят обещаваше да е хубав още от сутринта.
Конски тропот я накара да извърне глава. Усмивката й изчезна щом видя приближаващия конник. Той разигра лъскавокафявия си породист жребец точно пред прозореца и повтори поздрава от височината на седлото.
- Добро утро, Стефанийо!
Тя го погледна косо, в гласа й отекна нервност:
- Добро да е, болярство ти.
- Не се радваш да ме видиш. Работата ти ли прекъсвам?
Той май не мислеше да си ходи, а погледът му сякаш пареше. Стефания несъзнателно се отдръпна от перваза. Лицето й остана в полусянка.
- Заета съм, болярство ти и не мога да отвърна както подобава на благоволението да говориш с мене.
Дъсчените капаци хлопнаха под носа му. Той присви ядно устни, пришпори коня и припряния му тропот скоро заглъхна надолу по улицата.
Сред сумрака вътре Стефания шумно въздъхна.
Пак той - Алексис Ставрос! Напоследък го виждаше често. Твърде често. Дори прекалено често.
Алексис Ставрос беше синът на М-нишкия протевон. Леко мургав, с черни по ромейски къдрави коси, подстригани късо, с издължените си тъмни очи, висок и едър, цял от твърди стегнати мускули, пристрастен ездач, той несъмнено изглеждаше красив в очите на много жени. Но не само това, че беше син на ромейския управител на града, към когото местното българско население гледаше с недоверие и страх, отблъскваше хората от него. Не беше и толкова надменния му израз, болярското му държание, а по-скоро това, че Алексис не беше чист ромеец. Говореше се, че е роден от българка.
Самият Алексис Ставрос отвръщаше на общата неприязън с презрение. Той нямаше приятели. Нито сред своите - тесния кръг пропаднали провинциални ромейски кастрофилакси и протевони, с които положението му налагаше да поддържа връзки, а още по-малко сред чуждите - местните варвари, които смяташе за долни нищожества.
Алексис Ставрос беше дошъл в града малко след като баща му пристигна, за да заеме новия си пост на протевон. Отначало рядко излизаше от крепостта. Мелничани почти не го виждаха, но често чуваха ловджийски рогове из околните гори. А Гаврил, който беше протевонски коняр и често се задържаше по механите, все разправяше как е ходил на лов с младия господар и се хвалеше с ловната му плячка.
Беше една неделя преди Великден. Лазарките се бяха събрали, както всяка година, края големия вир в гората над града. Беряха горски цветя, правеха пъстроцветни венчета, пускаха ги във водата и наричаха заклинания за щастие и любов. Изведнъж се надигна писък и вик. От гъсталака насреща се разнесе лудо цвилене, бесен тропот и в следващия миг оттам изскочи черен запъхтян кон, от който хвърчеше пяна, а очите му се въртяха диво на всички посоки. Момичетата се събраха на поляната, сгушиха се уплашено една до друга. Само Стефания остана по встрани до самия бряг, така както се беше изправила след като пусна във водата своето венче.
- Ха, защо пищите тъй, мари? – викна оттатък човекът, който тичаше насам с две големи рунтави кучета – Какво гледате? Подплашихте коня на господаря!
- Ти защо викаш, стрико Гавриле? – отвърна му Стефания – Не ние подплашихме господарския ти кон, а той нас!
Тя погледна крадешком към ездача, който павеше отчаяни усилия да усмири животното.
- Ха, вървете си! Господарят Алексис не ще да се разправя с вас.
Гаврил местеше неспокойния си поглед върху момичетата. Те се спогледаха все още стреснати и недоумяващи. Стефания се изправи цяла, очерта се на слънцето пъстрата й лазарска премяна, а във водата се изписа дълга тънка сянка.
- Защо да си вървим? Днеска е празник. Кажи на господаря си, че вирът, реката и гората тука са общинска земя. Не сме влезли в бащиното му владение.
Ездачът завъртя коня си, който още клатеше сърдито глава и ровеше с копита пръстта по отсрещния бряг. Погледът му се впи в Стефания и той отвърна вместо Гаврил на доста хубав тукашен говор:
- Обръщай се направо към мене, девойко! Аз разбирам добре твоя език.
Погледите им се пресякоха. Очите му се плъзнаха дръзко и залепнаха по нея. Стефания примига и сведе главата си. В тоя миг отсреща протевонският син се наведе от седлото над вира, протегна се с дългата дръжка на камшика си и закачи едно от плуващите венчета. Стефания потръпна. Венчето беше нейното. Той разбра и напук го поднесе под муцуната на коня, а очите му сякаш искаха да я пронижат.
Тя щеше още дълго да помни тая случка. Струваше ѝ се, че още вижда как черният жребец прескочи потока и профуча покрай нея, как Гаврил изтича подире му с кучетата и пътьом пустоса момичетата... И тия нахални, лоши очи... Тогава те искаха да я накажат.
Оттогава постоянно ги срещаше. Те все така се спираха и задържаха върху ѝ, но вече търсеха друго... Тя искаше да ги избягва, но те я преследваха, плашеха я, защото ставаха все по-упорити, настояваха, заповядваха, бяха готови дори да откраднат...
Вътрешната врата се отвори и прекъсна мислите й. Влезе Светослав.
Той не я видя, упъти се към долапите в стената, надигна стомната и отпи жадно няколко глътки вода. Изглеждаше уморен и по лицето му пак се бе появила старата сянка на загриженост.
Кой беше всъщност Светослав? От майка си тя знаеше, че той бе дощъл в къщата им малко преди тя да се роди. В една ранна утрин го довели двама непознати мъже, говорили дълго с баща й, после си отишли. Майка й казваше, че бил останал сираче, роден бил някъде в голямата Родопа планина, нейните родители познавали неговите.
Светослав беше по-голям от нея - с четири или пет години. Двамата израстнаха заедно. Той беше чирак на баща й. Двамата бяха почти като брат и сестра, но и се различаваха по нещо от другите братя и сестри. Другите се караха, биеха се, докато Светослав се бе отнасял винаги към нея с някаква нежна обич, често се прибираше в синини заради нея, носеше й разни цветенца и тревички, които растяха по белите сипеи край М-к.
Това не се беше родило само в момчешката му глава. Тя знаеше, че така го учи старият отшелник, при когото Светослав стоеше дълги часове и чертаеше странни сложни знаци върху загладената повърхност на малко дървено сандъче, напълнено с пясък. Стефания също поиска да чертае такива знаци. Отшелникът се съгласи и скоро я научи да чете и пише на славянски.
Отшелникът обичаше да им разказва и приказки. Тя си спомняше много ясно една от тях - за царския син, чийто баща бил убит на война, а майката, царицата-вдовица, без да знае, се омъжила повторно за царя, дето го убил.
Светослав напусна къщата преди две години. Беше вече възмъжал. Стефания още тогава беше започнала да го гледа с други очи - с очите на жена.
Каза й, че повече няма да се върне. Тя единствена го изпрати. Родителите й научиха за бягството му на следващия ден. Баща й се разтъжи много, а майка й плака, но каза, че така било по-добре за него. Те явно знаеха нещо, което тя не трябваше да научава. Но не знаеха за странната целувка - Светославото “сбогом”. Тя го проследи с очи докато зави зад ъгъла и се загуби в нощта. Вървеше бодро, с твърда стъпка, вятърът разрошваше златистите му коси…
Ето и сега той стоеше пред нея. В стаята беше хладно и тя леко потръпна. Но не се отдалечи от стената, не му се обади.
Всъщност тя малко го познаваше. Той се върна, беше същият, но и някак друг, променен. Преди беше спокойна, когато Светослав беше наблизо, а сега близостта му я объркваше. Не можеше както преди да иде при него, да се закача, да го прегръща и да краде нарочно вещите му, за да го накара да я подгони. Така го чакаше да се върне, а сега ѝ беше станал някак чужд...
Той напълни шепи и плисна на лицето си. Русите кичури полепнаха по широкото му чело, сребърни капки пръснаха по обгорялата от слънцето кожа. Светослав взе една кърпа и изтри врата, после и ръцете си. Колко силни бяха ръцете му и как копнееше тя за топлата им прегръдка…
Стефания изведнъж се сепна. Погледът й веднага се закова в каменните плочи на пода. Светослав най-после я бе забелязал и се приближи с усмивка.
- Кога влезе? Не те чух. Защо не ми се обаждаш?
Защо не му се обади, наистина?
- Аз… Сега дойдох. Рекох да почистя. Ами ти? Татко не те ли държи на работа?
- Държи ме, но аз избягах. Как иначе? Стрико Милан и въздух не ти дава да си поемеш.
Светослав се усмихна и усмивката застина на устните му. Мълчеше и Стефания. Преди не бяха оставали така, един срещу друг, насаме. Никога, откакто Светослав се бе върнал.
- Е, аз да почистя - раздвижи се тя, премина покрай него, затропа със съдовете по дървените рафтове.
Той направи колеблива крачка към вратата, но се спря. Не можеше да откъсне очи от нея. Досега не беше изпитвал такова неустоимо желание да я погледа как върши бързо, сръчно своята женска работа, как пристъпва безшумно, как плавно се навежда и изправя, приглаждайки с една ръка същите онези разпилени кичури…
Или, не. Беше, беше изпитвал и друг път това желание. Но тайно, скришом и от самия себе си, защото се досещаше какво означава то, а той не можеше да й даде нищо. Тя не знаеше и не можеше да знае колко далече стояха те един от друг. Тя беше толкова нежна, мъничка и крехка – като цъфнало горско цвете. Тя не разбра защо той си бе тръгнал така ненадейно от техния дом в онази нощ и какво го бе накарало да се върне.
Изведнъж му се прииска да отиде, да издърпа от малките й ръце вещите, които тя сръчно подреждаше отсреща, и да й разкаже всичко. Но не посмя. И вместо това сам се отдръпна и излезе, без да се обади.