Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 359
ХуЛитери: 4
Всичко: 363

Онлайн сега:
:: rosi45
:: Albatros
:: JasminIvanova
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖълти лалета
раздел: Други ...
автор: Princesssa

Стискаше устните си толкова силно, че ги превърна в бледа чертичка. Сякаш искаше да спре вик, който ако излезеше на повърхността, щеше да разкъса душата й. Не заплака. Още не. Но тялото й се разтърси от едно тихо ридание, което беше по-красноречиво от всеки жест, по-тъжно от всичко, което беше виждал някога. А той се беше нагледал на много тъги в живота си.
И знаейки, че те са най-личното нещо на света, остана скрит зад многогодишната върба и не се опита да я успокои. Но нямаше силите да си тръгне. Нещо в мъката на тази жена, в борбата й със сълзите, го караше да стои там- ням, тих, но приковал очи в черните обувки и черния шлифер.
Видя много плач днес. Беше вторият ден на Великден, понеделник. Днес всички бяха тук, на гробищата- да припомнят на онези, които са обичали... че още ги обичат. Да се наплачат. И наболят.
Не знаеше защо е дошъл... Всъщност знаеше. Но не се решаваше да го признае дори пред себе си. Най-вече пред себе си. Вместо това продължи да гледа младата жена, която вече не успяваше да спира сълзите си и само несръчно ги триеше с ръка. Беше объркана. Стоеше пред добре поддържан гроб, но беше явно, че идва тук за първи път. Чу се тих хлип и той нямаше как да не забележи, че цялото нещастие на земята се криеше в зелените й очи, които блуждаеха така сякаш не вярваха, че светът продължава да съществува след като човекът, за когото скърбеше, вече не беше част от него.
После си пое рязко дъх. И мъжът зад дървото също въздъхна. Знаеше какво ще последва. Беше наясно с всички стадии на изпепеляващата болка. След рязкото поемане на дъх следваха няколко мига, в които си мислиш, че ако не дишаш няма да те боли. Илюзии, разбира се. Винаги болеше. Просто болката варираше в различни степени. След това идваше рухването. С изпускането на дъха си отиват и силите ти... Вече добре знаеш, че реалността... е реалност. И че нищо и никой не може да те утеши. И смисълът се губи... само сълзите са някакво бегло доказателство, че те има. Някъде.
Но жената го изненада. Пое си дъх, но после не избухна в плач. Вместо това стисна малките си юмручета, така че кокалчетата й побеляха, а ноктите се забиха почти до кръв в дланите, и си тръгна. Не се обърна. Не се поколеба. Беше спряла да плаче. Извади тъмни очила, за да прикрие подпухналите си очи. Най-тъжните очи, които беше виждал някога някъде. След това бавно се отдалечи. Неутешимо. Имаше нещо в походката й, което сякаш превръщаше земята под краката й в пепел.
Отдавна, когато идваше на гробището всеки ден, беше започнал да разпознава характера на хората по начина, по който тъжаха за близките си.
Имаше силни хора, които стискаха зъби и спираха сълзите си. И коравосърдечни, които изобщо не тъжаха. И такива, които плачеха за себе си. И други, които театралничеха. Имаше хора, които плачеха тихо и други, които ридаеха на глас. Имаше такива, които се отпускаха на колене, защото нямаха сили да стоят на краката си. И други, които милваха надгробната плоча преди да запалят свещ. Имаше хора, които никога не се примиряваха със загубата. И такива, които идваха на гроба, за да поговорят с приятел.
Имаше толкова много начини да тъгуваш...
Мислите му станаха хаотични. Там, под дървото с дебелата сянка, в този прекрасен пролетен ден. След 25 години.
Не вярваше, че ще се върне. Вече не.
Но ето-направи го. Макар че и до сега не смееше да стигне до другия край на гробищата, където всъщност трябваше да бъде.
Преглътна, но не успя да пропъди горчилката в гърлото си. Нито онова чувство на безсилие. Знаеше, че няма да се разплаче. Вече не. Просто не му бяха останали сълзи за изплакване. Не вярваше, че е възможно.
Преглътна отново. Трябваше да отиде. Може би вече беше късно. Изправи се с нежелание и повлече крака натам. По отъпканата пътека, която знаеше наизуст.
25 години. А всяка крачка носеше същата болка както тогава. Сърцето се стяга, краката се местят механично, думите изчезват. Мислите също. Остават само чувствата, които изпепеляват и малкото разсъдък. Усещанията изведнъж се губят, отдръпвайки се, за да направят място на празнотата. Мислиш си, че пустотата ще ти донесе спокойствие, но не става така. Но ти продължаваш да вървиш. Стигаш до до болка (колко буквално) познатото място. До люляковия храст, малко след нацъфтелите нарциси.
Сякаш времето беше спряло. Е, люляковият храст се беше превърнал в голямо дърво, но с това промените свършваха. Добре поддържаният гроб. Малката ограда. И тази плоча... И тази болка, която спираше дъха му всеки път, когато видеше снимката и усмихнатите очи, които го наблюдаваха от нея.
25 години, откакто не беше виждал тези очи. Въпреки че ги сънуваше всяка нощ.
Приближи се бавно. Несигурно. Остави букета от жълти лалета, който беше разнасял цял ден и който беше видимо поувяхнал. Винаги носеше жълти лалета. Тя ги обичаше. Твърдеше, че й напомнят „тревожните жълти цветя” на Булгаков и неговата Маргарита. Усмихна си. Беше непоправима романтичка. Много неща беше. И заради всички тях той не можеше да я забрави вече толкова време... И не искаше да я забрави вече толкова време. Макар че се опита. Или поне така лъжеше себе си. В продължение на пет години, всеки ден идваше на гроба й. Всеки ден. После изведнъж спря. В един септемврийски ден, в който ръмеше тих дъждец, а небето беше гълъбово сиво, ден, в който слънцето беше само спомен, а мъглата- омагьосващ спътник, нещо в него сякаш се пречупи. Стоеше точно тук, на същото място, до ниската ограда, когато осъзна, че тя няма да се върне. Никога.
И реши, че единственият начин да я забрави, е да забрави това място. Замина. Пет години му трябваха, за да се реши на тази промяна. Близките му я приветстваха, защото виждаха, че от него е останала една тъжна сянка.
Установи се в нов град, запозна се с нови хора. Направи кариера като хирург. Създаде ново семейство. Беше успял и обичан. Но не успя да я забрави.
25 години не се беше връщал тук. А тази сутрин се събуди с ясното съзнание, че трябва да отиде да я види. Изпи сутрешното си кафе, целуна жена си за довиждане и се отби в близкия цветарски магазин, за да купи лалетата. После цял ден събираше сили, за да отиде до гроба. И ето го тук. Времето изчезна, годините се стопиха, нямаше спомени, само тъга.
Винаги, когато идваше тук мълчеше. Сега обаче му се искаше да заговори, да й каже нещо, да й обясни, да се оправдае...
-Аз... –започна с дрезгав глас и отстъпи колебливо крачка назад.- Аз... отново дойдох. Знам, че си... че ти обещах, че повече няма да го направя, но... Нещо днес ме накара да дойда. Донесох ти лалета...
Мълчание.
-Знам, че... Всъщност вече нищо не знам....
Липсваш ми. Липсваш ми въпреки 30-те години, въпреки съпругата ми вкъщи, въпреки двамата сина, въпреки трите ми внучки...
Не знам защо дойдох. Казах ти- след теб вече нищо не знам. Не исках да знам...
За толкова време премислих нещата толкова пъти- страдах, обвинявах те, обвинявах себе си, мразех теб, мразех себе си, после отново те обичах... себе си не успях. Преминах през всички крайности и чувства. Заобикалях се с хора, умирах от самота... Всъщност от самота не се умира. За съжаление.
И пустотата не ме уби, макар че раздроби душата ми. Мислех да ти обясня защо продължих напред, защо те забравих. Но ти добре знаеш, че не съм те забравил, че не продължих напред...
Объркан съм. Трябваше да те видя... макар и тук.
Гледам хората... тук всички си приличат, знаеш ли? Черното сближава. Поне тук, на гробищата. Черното не в дрехите, а в душите. Всеки носи мрака в себе си, но тук... тук той се превръща в нещо светло... в признание, в обяснение, в страдание...в обич. И това щеше да е прекрасно, ако не беше толкова тъжно. Защото е вече късно за всичко това...
Замълча. Не знеше как да продължи. Гледаше пред себе си и усещаше как душата му се разкъсва на парченца и всяко едно остава тук... и никога няма да се върне при него... и така трябваше.
-Ще тръгвам.
Не знам дали ще дойда отново. Макар че като се замисля- май винаги съм тук...
Сигурно има толкова много начини да се бориш с тъгата, скъпа... А аз не знам нито един, който да не включва твоето присъствие... Това е някак тревожно, нали? Почти като цветята на Маргарита...


Публикувано от alfa_c на 17.05.2011 @ 00:24:22 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   Princesssa

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

За баба ми Полихрония (из спомените на Джимо)
автор: Zvon
1270 четения | оценка 5

показвания 32517
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Жълти лалета" | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Жълти лалета
от anonimapokrifoff на 17.05.2011 @ 01:12:53
(Профил | Изпрати бележка)
Умело написан текст, хареса ми.


Re: Жълти лалета
от Princesssa на 08.06.2011 @ 01:31:13
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря!

]


Re: Жълти лалета
от lenami19 на 17.05.2011 @ 10:41:16
(Профил | Изпрати бележка)
Асоциирах с нещо друго тези жълти лалета... Но харесах описанието на тъгата. Поздрави!


Re: Жълти лалета
от Princesssa на 08.06.2011 @ 01:31:50
(Профил | Изпрати бележка)
Хубаво е, когато един текст, един образ създаде повече една от асоциация... Благодаря!

]


Re: Жълти лалета
от zaltia на 17.05.2011 @ 16:52:59
(Профил | Изпрати бележка)
Вълнуващ е разказа ти,....и замъгляващ очите!
Поздрави!


Re: Жълти лалета
от Princesssa на 08.06.2011 @ 01:30:54
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за прочита и милите думи!

]