Сутрин сънливо мълчим , ръцете са ни студени, душите горят а думите не намират път...
После тихо не говорим, страхувайки се да не развалим мига на мълчалива близост
тишината обедна навява хлад, далече сме, а самотата още не е грях.
Мълчинм и следобед бездушно, потънали в сивото ежедневие и търсейки изхода
не летим, а го искаме...
Вечерта е тиха, не чуваме себе си даже...
От тишината боли, да така е..
Не говорим е много, но се обичаме!
Да помълчим и в това си приличаме !