автор: milcho

Чудно как, но знанията ми на арменски език са ми били винаги от полза. Не, че го знам чак толкова добре, но мога да си изкарам боя или да ме черпят по нещо като кажа на място или не толкова, някоя дума по арменски. Тук в България, даже се фукам пред местни арменци с два три общи лафа. Те милите повечето от тях – особено по-младите не си знаят родния език. Но и да го знаят, говорят на едно старо „киликийско” наречие – на западно арменски, че трудно се разбираме.
Арменския го научих през моето дълго пребиваване в Армения като аспирант – блажени години – тогава Армения беше сред най-успешните републики в бившата СССР. Тогава „Арарат” – националния им футболен тим стана всесъюзен шампион, а и взе купата!
Но не за това е този разказ. За Армения друг път ще Ви разказвам – голям длъжник съм в това отношение, а и има защо.

Като дете в нашия квартал „Буката” в София имаше в началото на улица „Мадара” едно дукянче – там един нисък свит човечец на когото казваха Оники продаваше семки, леблебии и други дреболии. Там си и живееше, отзад в дукянчето. Дядо казваше, че бил албанец. Но съм сигурен, че е бил арменец. Защо, ще попитате вие? Ами Оник е арменско име. А Оникян – познавам арменци с такава фамилия. А и най-вече заради историята с Бедо Манукян. Той пък трябва да се е казвал Бедрóс или Петрóс, но като го питах как се казваш, каза -Бедо Манукян - от София съм, но идвам от Лос Анджелис…

Запознах се с него в самолета от Франкфурт за София. Аз се връщах от Харвард, а той пътуваше към София за да снима у нас филма „Леблебии” – така и не успях да го видя този филм. Като го е показвал в София отново не съм бил у нас – той е звънял у дома да ме кани на представянето в НДК, но „йок” – или „че ка” – т.е. „няма” по арменски…бил съм някъде пак в разход.

Бедо беше с един приятел, но ги бяха сложили на различни места в самолета – на близо но различни. Те си говореха обръщайки се един към друг по арменски – спокойно. Премятаха красивите немски стюардеси, от тук - от там, а аз веднага наострих слух като чух позната – родна реч. Сиреч арменски. Но си мълчах и се усмихвах вътрешно. По едно време на моя съсед по място, т.е. на Бедо, му писна да се обръща и реши да се премести до своя приятел, на една седалка отзад за да си говорят по удобно двамата пък и нямаше проблем - свободни места бол – нямаше много наплив да летят с Луфтханса. Но ако познавате арменския, а и кавказкия манталитет, не е редно току така човек да се изниже и да обиди съседа си, като го изостави, а е редно да го попита дали няма да има нещо против. Най-любезно. Та така и така Бедо се обръща към мен и ме пита дали имам нещо против ако се премести при приятеля си. На перфектен английски език. По скоро на перфектен американски. Аз обаче се колебая как да му отговаря и той вижда в това колебание, може би, моята невъзможност да го разбера. Тогава той пак-най любезно ме пита, -Извинете, казва, „екскюз ми” На какъв език може да говорим? На български?
Тогава не се сдържах да се изфукам и му казвам: -На какъвто желаете господине, казвам, на български, на английски на немски, а ако предпочитате може и по арменски.
Това последното го казах по арменски. Не можете да си представите израза на лицето му. Погледна ме право в очите, доближи глава до мен и тихо ме запита: -„Ду хай ес”?
Ти арменец ли си? - Ех, казах, като се наслаждавах на реакцията му – Може да ми казваш „Царикян”(Цветков по арменски)! От този момент той и не помисли да се разделим. Прекарахме два незабравими часа до София заедно. Приятеля му беше изненадан от промяната, но Бедо каза, - Тук е един български арменец! Разказахме си живота един на друг. Той нямал семейство. Бил емигрирал отдавна в Америка, учил за артист и се познавал с Иосиф Сърчаджиев, с него май били заедно състуденти. После като заминал завършил образованието си там, скитал се по Америка до Хавайте и сега му дошла идея да заснеме едно малко филмче за арменците емигранти, (най-вече след геноцида 1915 г ) повечето от които били бедни и преживявали продавайки леблебии, под една или друга форма. Печената леблебия е особен деликатес – и за кафе ерзац става, но най-ми харесваше стрита на прах и като и добавиш малко захар ставаше супер вкусна. Тогава, тия години, нямаше такива лакомства като сега, да не говорим за шоколад. Та поколения арменци са преживявали с продавайки леблебии и тя леблебията е станала тяхна съдба и затова, Бедо идваше да снеме това филмче. А приятеля му, арменец, беше нещо като оператор.
- И да знаеш „ахпар” (братко), казваше Бедо искрено, през тия години съм преживял там с „Вяра” на Вапцаров. Това ме зарадва и изненада, но му казах, -Бедо, сега тук в България е друго вече, „Вяра” вече не е толкова на мода…Но той си държеше на своето. Странен тип, беше тоя Бедо. В един момент извика, стюардесата, и й каза да си свали ръчния часовник. Беше много атрактивен модерен швейцарски часовник „Суоч” разноцветен, като за младо момиче. За твоята дъщеря, каза, подарък от мен! Нали каза, че имаш дъщеря? Така е Бедо, но е неудобно, виж и стюардесата се притесни. Но той настояваше и тя най-накрая му донесе от Интершопа в самолета да си избере един от няколко часовника, който той ми връчи най-тържествено. Тук и аз се притесних, и му казах, че ще ми гостуват в София и така и стана. После той каза още по коняк и така се разделихме на аерогарата в София. Гостува ми, разбира се у нас в блока на 11 етаж. На балкона, там сложихме трапезата. И пак се радвахме на нашето случайно арменско запознанство и пихме за здраве: „Кенаца и” и така и ще го запомня. Повече от тогава не се видяхме. Къде ли го духат сега ветровете по Калифорния или на Хаваите. Той погледна през балкона от 11-ия етаж на долу и съзря на двора между блоковете една самотна стара къщурка – по скоро нейния червено-керемиден покрив, малка градинка и няколко дървета около нея. -Боже, каза, това не може да го видиш никъде.

И тези дни, отново сънувах пак тия леблебии, или по скоро ми се присъниха рано, рано.
Тук в немско кафето го правят в специална „Бош” супер автомат машина – компютър направо. Натискаш копчето и прас! По желание, кеф ти еспресо, кеф ти капучино или чукачино и други там екстри. Но на мен по ми харесва оня вкус на стритите на прах леблебии на Оники – арменеца от малкото дукянче на ъгъла на ул. Мадара - квартал „Буката” в София. А ако са и поръсени и с малко ситна захар – мммм!. Не вярвам Оники да е бил албанец – има някаква грешка. Арменец ще да е бил. И Бедо така каза. Такива вкусни печени леблебии само арменците могат да приготвят.
И друго, се чудя, как така Бедо е преживял тия години в странство, в Америка с „Вяра”?

Милчо КИРИЛОВ

Вила д-р Римайс, 2011-05-12, 01:26 СЕТ, Конкордия!