автор: galina

Мило братче,
не знам преглеждаш ли си електронната поща, но решавам да напиша поредното писмо. Днес най-после се появиха ония от агенцията за недвижими имоти и половин час щракаха с фотоапарат бащината ни къща, белким някой англичанин се подлъже да я купи.
Ти знаеш ли, че в селото вече има едни такива? Голяма атракция са. Разбуниха духовете в позадрямалото селско ежедневие.
Та да ти разказвам за англичаните. Значи туй копаенето, за нищо го нямат. Цял ден махат с мотиките из градината, некопнато място не остана в двора им. Голям мерак. Ама и те къде са ти виждали мотика преди! Не им стига това, ами като видят комшийката си баба Вела, да крета из двора и тя да копае, англичанинът прескача през оградата и там подхваща с мотиката.
Тъй е, като няма фитнес в селото, да си раздвижват кокалите хората, в мотиката им е спасението.
Та тоя същият англичанин, като спре с копаенето, хуква към работилницата на дормаджийчето да му помага, че то нали сакато с единия крак, ама пък ръцете му златни. Маса да ти измайстори, прозорец да ти „спретне”, бе всичко му иде отръки.
Изглежда англичанинът е решил занаят да учи, щото кога не копа все при него „виси” и се мъчи и той разни работи да майстори, че и пари не иска.
Не знаех, че са такива ахмаци туй англичаните.
Пък англичанката една оправна, една чистница… Къщата и свети като аптека. И уж всичко им е наред, ама една мълва тръгнала из селото, а знаеш как е дето хората си познават и кътните зъби…
Абе, нямали брак тия хора бе! Че как може тъй !
Бабите сън не ги хващало от тая мисъл. Те и без това по цели нощи си бъбрят с караконджулите, ама след тая клюка, хептен…
И решили един ден да отидат и да ги сватосат, щото не може така да се разваля моралът на селото. Туй да не ти е в града…
Отишли те в къщата на англичаните и хъкъта-мъкъта, изплюли камъчето.
- Не може тъй – рекли – харни ора сте, дайте да ви оженим! Ще вдигнем сватба за чудо и приказ, баш по българските обичаи.
Англичаните помислили, помислили и взели да клатят глави напред-назад в знак на съгласие. Ама нали тоя жест по нашите български тертипи значи „не”, щото все всички обратно, пък ние на терсене…
Притеснили се бабите, че сватосването запецва и започнали пак отначало.
- Ма не мой тъй ма, чедо, – заагитирали те англичанката – ми срамота от хората е! Какво ще кажат комшиите от другото село, дето все ни търсят цаката да ни се присмеят за нещо.
Англичанката пак заклатила глава напред-назад, ама и бабите упорити…
- Ши та облечем в български сукман, досущ българска булка ши бъдеш. Ти само склони! Хем и нашите сърца да развеселите, че то напоследък само по погребения ходим.
На англичанката чак й светнали очите през очилата, като чула за сукмана и пак заклатила глава, ама този път се сетила да каже и едно „да”, та се разбрали със сватовниците.
Едно нещо само ги притеснило горките, че тая булка англичанка не искала сукман прояден от молци, а чисто нов. А къде ти нов сукман в днешно време. Разгеле, една по-млада жена от селото се решила да ушие и извеза нов сукман, под вещото ръководство на бабите и сега цяло село се готви за сватба, ама чисто българска, с бъклици, носии и прочие салтанати! Ми така де, англичани ще се венчават, къщял да не е българска!
Пък току виж, като надойдат и техните роднини за събитието и ние сме се уредили с клиенти за къщата, дето се вика…

Това е откъс от електронната ми книга "В ъгъла на кафене "Реалити"".