автор: rumpel

Заставам на морето на брега,
а слънцето на запад плахо чезне.
Потапяйки в безцветното крака,
водата по-дълбока е от глезен,

а вятърът не спира - стар и ням-
разбойник - да досажда на вълните,
като на кораб нечий капитан,
който въздъхва тайно от възхита,

че скоро ще припадне тъмна нощ,
огреяна от алени комети
и Сириус във пълната си мощ
навръх света самотен ще засвети...

А аз стоя пред тази морска шир,
сиротна съм, защото теб те няма.
Замятам шал от истински кашмир
и в тази вечер не откривам драма,

а търся с поглед падаща звезда,
от тези, дето сбъдвали мечтите.
Но гмурвайки се в хладната вода,
намира тя на влюбени очите...

На този бряг оставайки сама,
аз виждам как светулки плахо бляскат
и разпилават плътната тъма
на плажа тих, разбит на ситен пясък.

Водата не престава и дори
скалите тя превръща във хармония
от песъчинки бели. И твори
най-звучната космична диафония.

06.05.2011 г.
Китен