автор: TheWormMaster

Ако съдехме по физиономиите на посетителите скорошната ми смърт натъжаваше повече хора, които не познавам от колкото самия мен.

Не, че не ми беше кофти, че ще умирам, но от друга страна докторът ми даваше да окрасявам стаята както искам и всички стени бяха изрисувани с човечета клечки, които танцуваха конга. Което правеше болничната ми стая най-яката поне в окръга. Умирането е лесно в стая с човечета клечки.
Но истинската причина да бях в такъв комфорт с края си, бе че бях влюбен. Няма по-стилен начин да умреш от този, твоята прекрасна милейди да лежи върху теб и да ти чете приказки с мелодичния си глас докато мозъка ти се разтича.
Тя най-вероятно защото не можех да обясня логично събитията, по-друг начин. В 11 ме оставяха да спя, а аз се спусках по дървото пред болницата и се затичвах към обратната страна на хълма. И винаги в 11 и половина тя ме чакаше там с лъчезарната си усмивка.
Определено тя бе най-прекрасната въображаема приятелка, с която може да умре човек.
Бе единайсет. И аз изтичах зад хълма както правех всеки божи ден.
-Мери!- Извиках и както винаги тя се появи с най-жизнената усмивка и най-шарените очички на света.
-Чаках те 3 часа! За малко да се прибера да спя и да не те видя днес.
Погледнах си часовника.
-Един ден би бил ужасен пропуск . Нямаме много време знаеш.- Добре де. Нямаше смисъл да си гледам часовника. Беше безсмислено театралничене.- Разперих ръце в поза очакваща гуш.
-Съжалявам. Не може.- Каза най-хубавата въображаема приятелка във омнивселената.
-Но защо!?
-Просто реших да те дразня днес.
-Няма ли никакъв шанс?
-Нем.
-Какво искаш само за едно десетсекундно гуш? Бих ти дал абсолютно всичко!- За въображаема прителка Мери не беше особено отзивчива.
Не бих искал да ви казвам всичко което опитах, за да я накарам защото егото ми няма да го понесе. Но тя не даде. Само ми прати една въздушна целувка. Мразя въздушни целувки. Въздушни целувки И трябваше да чакам целия глупав ден(един от последните ми), за да мога да изчакам до следващата вечер, за да я видя отново.
-Имам изненада за теб!- Заподскача Мери издавайки сложна симфонична музика с гласа си. Прегърна ме. Дали изненадата и беше, че ще стане истинска за малко, за да си отида с истинско гуш?
-Изписват ме утре, но ще продължа да идвам на същото място! Ти си единствената причина заради, която оздравях. И сега съм напълно здрава. Лекарите казват, че сигурно съм най-вменяемия човек в София.
Мисля, че леко се уплаших. Днес ставаха чудеса?
-Ти съществуваш? Мислех, че съм те измислил? Сещаш се от тумора- започнах да соча към главата си.- ТЪП, МОЗЪК!- Изкрещях аз. Главата ми очевидно се гавреше с мен.
-Но... тогава защо казваше, че имаме малко време? Ако не си се притеснявал, че няма да се върна когато ме изпишат?
-А? Не съм ли ти казал... мислех, че знаеш... всмисъл, чак сега разбирам, че наистина съществуваш. Умирам Мери. Скоро ще умра. За това няма време да се страхуваш. За това няма време. Моля те. Побързай.

И после умрях.