автор: ekvilibrist

Завинаги изгубеното време завъртя своето колелото
и спря на моята спирка. Малка гара.
В чакалнята няма никой. Лилави цветя се виждат наоколо. Тиха мелодия гали тези поля, носена от вятъра. Някъде там съм - сред тях, загледана в небето. В търсене... на мечтите. Питам се - може ли да има човек без тях?Те са опората, която го държи изправен. Иначе би се сгромолясал обратно в пръстта, от която е направен.
Измислените правила ни карат да се чувстваме стойностни и сигурни. Създали сме предразсъдъците за свое успокоение. След това сме посяли надежда там, където и тръни не съществуват. Но тя расте, подобно коприва в душите ни.
За да ги терзае още повече, когато са отчаяни. Ако много дълго се взираме в една бездна, тя ще ни погълне. Защо тогава крилата на вярата не ни извисят? Разпръснати на милиони прашинки, се сливаме с вятъра, с всичко обкръжаващо ни. Виждаме живота отстрани през чужди очи. Тези -
на неспиращото и вечно време. Всевластен господар, както на нищото, така и на Безкрая. Единствен свидетел на съдбата. Тази на природата, на отделния индивид.
Ако нещо е истински красиво, то не би могло да се стопи в досега с реалността. Или не би могло да бъде едно цяло с нея? Два свята напълно несъвместими. Губи се в очертанията на тази реалност. Остава само в нашите мечти, където се е и родило. Строим въздушните си кули високо сред облаците. Парадокс е, че не политаме с крилата на Безкрая. Живеем на границата на съня и реалността и не принадлежим на нито едното от двете. И ето, че колелото отново се завъртя. Към следващата си спирка.