Докато българското село бързо и неотклонно се стапя и си отива, моята нестихваща, тъжна и носталгична любов към него се засилва все повече и пълни душата ми с тъмна горчилка, както при загубата на любим човек.
Тежко и страшно е да гледаш обезлюдените къщи, които веднага започват да се рушат, защото без хората в тях, къщите са мъртви, топлината им я няма и кирпичените им старчески тела бързо се разпадат. Дворовете подивяват мигновено, плевелите хищно тържествуват; лумват острозъби храсталаци и поглъщат, удавят, задушават крехките стволове на фиданките. Всичко питомно се отглежда трудно, то е чувствително и фино, като блага дума, като хубава мисъл, като нежен трепет…А дивото е калено в много битки и знае да оцелява…
Градинките изчезват в гора от саморасляци. Комините се килват плачевно. Опустяват и щъркеловите гнезда. Киприте дуварчета се срутват и стават обиталище на гущери и невестулки. Отвътре настъпват бурените, отвън напират техните събратя от полето, защото и то е голо, пусто и никому ненужно. Няма ги стадата сутрин, няма ги вретената от дим над покривите, нито тракането на каруци по пресъхналите коловози. Едно време каруците имаха дървени колела и с тях вдигаха гърмолевица до Бога. И самите каручки бяха весели, изписани, наивни. И една с друга не си приличаха. После някой измисли каруците да са жълти и с гуми. И увехнаха пъстрите цветя по дървените им коруби, утихна песента им, засвистяха гуми по асфалта и целият им чар, аромат и колорит се загубиха безвъзвратно. Както се загуби и селото. Останаха неколцина старци да си чакат кротко реда за пред Бога . Той пък сякаш ги забрави, та влачат примирено гърбавите си сенки по кривите улички. Останаха и старите ергени- тъжна китка от впиянчени самотници, хващащи се на работа тук- там в близкия град, колкото за пиенето и хляба. Училището склопи прозорци и потъна в занемара и пустота. Циганите изкрадоха каквото имаше за крадене и стаите се озъбиха голи и страшни. Цял ден можеш да скиташ из селото, без да срещнеш никого. В най- отдалечената махала се е заселил тайнствен италианец. Вдигнал непристъпни дувари около малката къщица. Бягал уж от градския шум, искал уж спокойствие и пасторална тишина. Кой знае какъв е и що ще в този забравен от света край…Спомням си времето на поземлените комисии. Те доубиха българското село, след като комунистите го мачкаха години наред. Разкъсаха го като хиени, унищожиха всичко. В родното ми село в поземлената комисия бяха трима- най- изпеченият крадец, най- големият лъжец и селската курва(последните двама починаха и малко трудно ще ми се извърти езика, но ще го кажа:Мир на праха им). Та тия хора нарязаха земицата на недъгави парчета, окрадоха техниката, раздадоха животните на обезумелите от алчност селяни. Хубави, елитни животни. Всички грабеха като невидели, за една седмица опоскаха стопанството като скакалци. Тогава видях страшната гледка да се колят бременни крави. „Моя си е, ще я правя, каквото си искам!” – Озъбваше се някой гнидав озлобен селяндур и едрата, кротка кравичка лягаше под ножа и дордето кръвта бликаше като от чучур от гръкляна й, в корема й неистово подскачаше и агонизираше теленцето. „Господ да ви убие, кръволоци!”- Кълнях като вещица и сълзите ми присядаха на гърлото.”Семето ви да се пръсне и следа да не остане от вас!” И то се случи. Все по- бързо селата загиват, топят се и оредяват. Иде ред на малките градчета. Българите бягат по света, всеки спасява кожата си и търси късмет под чуждо небе. Завалват езици с чужда реч и проклинат родната земя, сякаш тази хубава, китна майчица ни е крива, че сме такива уродливци. От нея, от Родината, ще избягаш. Ами от това кривото, недъгавото, грозното, дето го носиш в себе си, къде ще избягаш?! Преди в гнева си се молех:”Боже, накажи ни, изтрий ни, да не цапаме земята с мръсотиите си!” Сега взех да се моля:”Боже, смили се! Дай ни разум и душа! Имай милост към нас, нечовеците!”