автор: Narwal

Вечерният бриз бе унесал Филибер де Найлак в спомени и лека дрямка, но на един рицар, пък бил той и велик магистър, не му е писано да се потапя в спокойствие. На балкона на замъка се появи слугата му, андалусецът Габриел, коленичи ниско и му съобщи:
- Пристигнал е в Родос самият Луи де Орлеан, граф на Ангуелм и Валоа, Ваша светлост!
Филибер разтърси глава. Такава висока чест. На гости на дълго време подценявания Орден на хоспиталиерите да пристигне самият брат на френския крал Шарл VІ. „Нещо в Рим и в Европа трябва да са замислили...”, реши великият магистър. Луи Орлеански беше дясната ръка на Ватикана по въпросите на политиката към новият съсед на католическия свят – османските турци. Папа Бонифаций ІХ ненавиждаше тези азиатски неверници, но не можеше да им отрече способността да побеждават и това го заставяше да търси всевъзможни начини да поддържа добри отношения с империята на Осман Велики, сега управлявана от Сюлейман І, синът на султан Баязид Светкавицата, позорно загубил властта и живота си след поражението на османската армия от пълчищата на Тимур при Ангора. И кой би могъл да му послужи в тази благородна мисия, разбира се лукавия френски граф, който макар и да не бе наследил кралската корона де факто управляваше Франция. Луи Орлеански имаше велики идеи за Европа, обединена около Кръстта Господен и разбира се, около Рим. За тази цел му беше нужна вяра, преданост и разбира се ...враг, но враг, който до такава степен да е зловещ, та да може да обедини разпръснатите и враждуващи помежду си европейски кралства и да ги насочи към светата Католическа църква, а след това думата ще има ....Ватиканът, или по конкретно казано Пиетро Томачели, един обикновен сицилиански селянин, който сега се титулуваше папа Бонфаций ІХ. Колко много трябваше да разсъждава Филибер де Найлак преди да погледне тази френска лисица в очите, но нямаше време. Свитата на френския граф вече тупуркаше с тежките си обувки по стълбите на замъка.
- Скъпи ми, Филибер! – възкликна Луи Орлеански, когато се изправи на широкия балкон с изглед към Родоския пролив.
Великият магистър се поклони изискано и предложи на гостите си да седнат.
- За мен е висока чест да Ви посрещна, графе – каза той – но защо все пак не ми известихте за Вашето посещение. Изненадата е приятна, но все пак ме заварвате неподготвен. Със сигурност щях да поръчам богата гощавка и разбира се прочутото родоско вино „Каира”, което знам, че Вие високо цените.
- Както винаги....милият Филибер. Винаги внимателен! Винаги учтив! – усмихна се френския гост – Визитата ми е не само изненадваща, но и секретна, скъпи ми приятелю. И ще Ви помоля това посещение да не се огласява никъде, нито дори на съвета на магистрите на Ордена Ви. Идвам само при ВАС, Филибер и не като Велик магистър, а като приятел.
Филибер несъзнателно изтръпна, когато чу Луи Орлеански да го нарича „приятел”. Най-тежкото наказание за човека е да е „приятел” на Дявола. Дори по-тежко от това да е враг на Бога. Но все пак великият магистър запази самообладание и не издаде чувствата си.
- Мисията ми е възложена директно от Ватикана, Филибер и касае един твой......човек.
Филибер де Найлак се усмихна. Кого ли от Ордена е набелязал хитрецът Луи. И какво ли ще иска. Винаги преди да постави въпросите си или да изрази желанията си братът на френския крал лукаво и витиевато погтовяше разговора. Винаги искаше предварително да разбере позицията на събеседника си, преди той самият да се е разкрил. Нямаше съмнение Луи Орлеански беше роден дипломат.
- И за кого става въпрос, Ваша светлост? – едва сдържайки любопитството си попита Филибер.
Луи Орлеански скръсти ръце на гърдите си, погледна към небето и все пак трябваше да отговори:
- За българина! За Константин!
- Винаги за мен той е бил загадка. След битката при Никипол, той сякаш сам търсеше смъртта, а беше спасен по Височайша заповед, а днес Вие самият сте дошъл, пропътувайки дългото разстояние от Ла Манша до Родос, заради ....него.
- Ти не знаеш за кого става въпрос, приятелю!
- Така е не знам! Но все пак много ми се иска да знам! И вероятно ще ми кажете, че това е тайна и не можете да ми я съобщите.
- Този българин, Филибер, е наследникът на българската корона – синът на българския цар Иван Срацимир, истинското му име е Константин ІІ Асен, цар на Видиското царство, след смъртта на баща му, и Ватиканът много желае той да играе като силен коз в преговорите с турците. А това касае и Вашата безопасност. Ако погледнеш към морето ще видиш, че османския бряг се вижда и вие можете да бъдете първата плячка на мюсюлманите. Затова ще искам единствено само ТВОЯТА ВЯРНОСТ и на никого друг.
- Какво искате от мен, Ваша светлост? – вече с тревога попита Филибер, очаквайки, че „молбата” на Луи Орлеански няма да е от почтените.
- Вие добре разбирате Филибер, че османците завладяха земите на православните християни с много кръв и възнамеряват да ги запазят там властта на Исляма завинаги. Империята им вече е изтощена и няма сили да напредва слещу нас, но и ние не сме на върха на силата си. Затова ни е нужен мир. Най-лошото на всеки мир е че, СТРУВА СКЪПО. И то струва не пари, а КРЪВ. Сюлейман е готов да подпише мирен договор с Ватикана, но има .....условия. И едно от тях е ...Константин. Българският цар трябва да изчезне, за да могат българите да разберат, че ...вече не са българи. Да се подчинят безропотно на Падишаха и така най-голямата опасност в тила на османците да изчезне завинаги. Никой от покорените от тях народи толкова много не ги е смущавал както българите. Но има и още нещо, папа Бонифаций ІХ е Божи човек. Той не може да предаде своя брат по вяра на поганците, затова иска това да стане ...... тайно, без негово знание. В името на по-висшето благо, разбира се! Бог ще ти прости! Но искам ТИ да свършиш тази задача. Турският бряг е най-близко до Родос, а и Константин ти е в ръцете. Трябва само да организираш един кораб и да го предадеш на войниците на Сюлейман, на отсрещния бряг.
Очите на Филибер пламнаха! Никога, никога досега не бе допускал дори в сънищата си, че християнски владетел може да прояви подобна мерзост. Но не само това да има наглостта да поиска от него ....Филибер де Найлак, потомък на поколения храбри и достойни рицари да участва в толкова грозен сценарий. Това беше недопустимо. Силините пръсти на Филибер инстиктивно се впиха в дръжката на меча, толкова силно, че от тях потече кръв. В същия момент обаче разумът се включи и го накара да се успокои и да не предприема необмислени действия. Не можеше да съсече Луи Орлеански не само защото беше сам срещу свита от десет гардове, но и защото по този начин нямаше да помогне на никого – нито на себе си, нито на българина. Трябваше да помисли....