автор: yana_valcheva

Прокъсани са всички твои думи.
Излющени. Износени до сиво.
Несръчни кръпки зеят помежду ни,
запълваме ги с минало. И с вино.

Замислени. И парещо ненужни.
А колко е нелепа тишината,
в която всеки поглед ме пробужда,
и дава ми криле, за да избягам.

Преглъщам ги. А дращят по очите
последните ти опити за нежност.
Бездарно ме докосват и отлитат.
Заключвам се отвътре. Като крепост.

Мълчание... Звучи като присъда,
но всъщност е единственият изход,
единственият път, за да се сбъднем.
И утрешният ден да се усмихне.