автор: copie

Голяма фантазия се иска за човек от младото поколение, за да си представи как се пътуваше някога из Западна Европа на частна екскурзия с кола.

И така – спин току-що е обявен за новата трагедия, породена от пропадналия западен морал, както винаги Съветския съюз е мярката за морал, там е гласност и перестройка, макар да са ни окъпали чернобилските дъждове, без да имаме и най-малка представа какво съдържат.
А ние, две приятелски семейства, на по 30-ина години, сме твърдо решени да пробваме гнилия капитализъм с неговата отвратителна миризма.

Редно е да кажа, че авантюрата би била немислима, ако бащата на един от нас не бе полковник от ДС. След като чичо Венци даде рамо за изходните визи (без тях нямаше мърдане от наша територия), подкарахме приготовленията. Най-напред – маршрутът. Планът беше да се използват максимално приятелства и познанства, за да спим безплатно. Където нямахме никакви връзки, трябваше да си подсигурим къмпинг, квартира, въобще някакъв евтин вариант. Единственото тогава туристическо бюро „Шипка” много помогна и с идеи, и с контакти. В крайна сметка бяхме готови с маршрута и датите, дори с входните визи, идваше ред на багажа и прехраната.

Нашата кола беше Шкода 120, може би най-малкият 4-тактов автомобил с 4 врати, популярна неслучайно като „шкодичка”. В нея трябваше да съберем храна и дрехи за четирима души за един месец. Освен това: палатка, спални чували, сгъваеми масичка и столчета, бидон за вода, бидон за бензин, тенджера, някой и друг инструмент, маратонки „Ромика” за търговия... Започнахме да подготвяме храната. Купихме макарони, кашкавал, салами, но някой каза да си направим буркани с месо, че да си готвим вкусничко. Затворихме консерви със свинско и пилешко. Шкодата имаше забележителен багажник, макар и преден, така че побра почти всичко. Палатката се пъхна в краката на навигатора. А спалните чували разпънахме на задната седалка, вследствие на което на седящите отзад (жените, естествено) главите опираха в тавана.

Но всичко беше прекрасно. Потеглихме по тъмно в една юлска утрин към Брегово, защото тази митница била по-лесна за минаване. Не се тревожехме толкова за маратонките, колкото за укритите долари, купени на черно. Тогава беше разрешено на един човек да изнесе 30 лева (обменяха се с всички соцвалути) и 30 долара, купени от държавата по официален курс. Разбира се, с тези стотинки не бихме могли да си покрием бензина. Затова извършихме валутното престъпление „нелегално изнасяне на 600 долара”, укрити вече не помня къде, примерно в пастата за зъби. Тогавашните алуминиеви опаковки можеха да се развият в края, да се пъхнат доларите вътре и при повече сръчност да не личи манипулацията.

Действително минахме бързо, бодро си пътувахме из Югославия, избягвайки платената магистрала, докато стигнахме моста на „Железни врата”. Първи сблъсък с румънската действителност. Да минем границата ни отне 4 часа. Румънските митничари игнорираха всички освен западните коли. Беше прелюбопитно наблюдението как в дълбоките им джобове потъват стекове марлборо и бутилки уиски. Накрая ни пропуснаха след унизително ровене на багажа и тъпи въпроси като „Носите ли оръжие”. Нататък ни очакваха омърлушените Тимишоара и Арад, безумните опашки пред бензиностанциите (ние бяхме заредили у нас), ужасяващите шосета, другарят Чаушеску на всяка крайпътна табела през 20 м, просещите деца, които рипаха като луди пред колите и беше истински кошмар мисълта, че може да се забъркаме в нещо с тяхната милиция... Успяхме все пак, унгарският граничар енергично ни удари печатите в паспортите и гордо каза: „Тук Унгария, тук не Румъния!”

Като изключим продажбата на маратонките в Будапеща, която освежи авоарите ни, друго специално не се случи чак до Лайпциг. Разгледахме прекрасната Будапеща, в Братислава градският термометър заби 41 градуса, влюбих се в Прага. Направихме едно диво къмпиране на чешка територия и много ни хареса. В Дрезден се шокирахме от руините. В Берлин полицията ни накара да станем от един бордюр в парка, забранено било да се седи на земята. Спахме в евтини квартири и стигнахме Лайпциг, където с удивление видяхме голям квартал, сградите в който все още носеха следите на куршуми и шрапнели от войната. След това по план отново имаше диво къмпиране, така че поехме на югозапад и си харесахме едно зелено поле с плътна китка от дървета в далечината. Отбихме в черен път с ширина колкото една кола, който ни поведе към горичката. Обаче с приближаването нещо ни стана неуютно... „Това е кльон!” – тихо и задавено каза приятелят ми. Горичката се оказа освен доста голяма, и опасана с кльон, а ние дори не можехме да обърнем обратно в тесния път с дълбоки канавки. Така че карахме до решетката на вратата, където висеше табела с всичките му червени ахтунг и цюрук... Всеки момент щяха да запищят куршуми, очевидно бяхме заснети, вкарани в контраразузнавателната машина, в най-добрия случай – край на екскурзията, в най-лошия – шпионаж, присъди... Но нищо не се случи. Пред портата успяхме да обърнем и полетяхме обратно. Бяхме сигурни, че вече са ни проверили „по каналния ред” и са ни сложили в графата „безобидни идиоти”, но дали на нашия гарант чичо Венци нямаше да му навлечем неприятности?...

Въпреки страха, край Йена успяхме да укрием палатката под едни дръвчета, на другия ден разгледахме Ваймар и вече стъпихме на маршрута към истинската си цел: Западна Европа. Беше горещо и постепенно ни обгърна някаква сладникава и много противна миризма. За гнилия капитализъм беше още рано, не, вонята беше съвсем-съвсем непосредствено близо. Изпълнени с мрачно подозрение, отбихме колата. Ревизията на багажника ни потресе: всички буркани с пилешко бяха бомбирали. Материалната щета беше значителна, но съпътстващата се оказа поразяваща. Въпреки че чистихме старателно, гадната течност беше оляла всичко: тапицерията на багажника, дрехи, предмети и усилията ни нямаха голям ефект. Напръскахме с много модерния за времето деодорант „Зелена ябълка”. Оттогава ми се драйфа от този аромат.

Така, доста навоняващи, се понесохме към Айзенах, изходния пункт, записан в паспортите ни. Преди да го стигнем, забравихме за трагедията с пилешкото. Гледката навън ни прикова и смрази. Много километри (двадесет?) преди границата с ФРГ край магистралата се ширнаха от двете страни голи ерозиращи кафяви хълмове, навярно покрити с гори в недалечно минало. Докъдето погледът стигаше, той можеше да спре само върху единствената забележителност – кльонове. Охранявани от автоматчици. Изглеждаха свирепи. Кльоновете бяха през няколко километра. Мисля, че най-малко десет преминахме. Проверка на всеки кльон. Страх, който ни смачка. Желязната завеса. За първи път погледнах на това понятие с трезви очи. Ние живеем зад завесата.
А после ни Пуснаха да минем Оттатък.

Първото ми впечатление от Дивия Запад е тоалетната на граничния пункт.

Не, не говоря за чистотата й. Очаквах да е чиста, макар че не чак пък толкова. Ароматът. Свежи цветя. Чисто нов сапун – за тебе. Автомат за презервативи, дамски превръзки и някакви пликчета (разчетохме нещо като секс-стимулатор), хавлиени кърпи - всичко безплатно. Маса с блестяща бяла покривка, два-три стола – кът за отдих. Хартиени покривки за седалката на тоалетната. Апотеоз на цивилизацията. Пропаганда? Сигурно... и все пак - усещането да се разходиш из територията на граничния пункт свободно, без страх, че ще стрелят в гърба ти... Но можем ли пък да забравим за спина?

Ей така, в колебания със себе си, поехме по маршрута си. Първа спирка – Бад Хомберг, у приятелка, женена за германец. Той – монтьор, работеше в световна автомобилна компания, ни каза, че никога няма да си купи скъп модел от тази марка, защото тях ги карат босовете. А на него не му съответства. Завършихме пиенето с 90-градусов дажестив, който ни примири с изявлението му.
Оттам разгледахме района на Франкфурт ам Майн и се отправихме по Рейн. Магистралите на Германия. Колите на Германия (често едва различавахме цвета на автомобилите, които ни задминаваха отляво, само леко снишавахме глави от снарядния звук). В Кьолн – катедралата. Какъв късмет е да видиш за първи път готическа катедрала именно в Кьолн! Поразителна. В Дюселдорф спахме пет дни в току-що реновирана къща в историческата част – без мебели, но с 5-сантиметров светлосив мокет и баня с тераса. Приюти ни една приятелка, женена за германец-предприемач... Наоколо малки средновековни градчета, потънали в цветя и спокойствие (дали и в тях има спин?).
После Холандия. Холандският пейзаж е така различен. Толкова много небе и толкова малко земя. И толкова много изкуство. В Рийксмюзеум и навсякъде журналистическите ни карти са безплатен пропуск, очарователните Амстердам, Утрехт, Делфт и Ротердам... Къмпинг, в който влагата се стеле до входа на палатката. После Белгия – Антверпен (най-голямата изложба на скулптура на открито Кролермюлер), Брюксел с Атомиума, пикаещото момченце и градския площад, а след това – към Франция, къмпинг в Монс, където за първи път виждаме автомат за душа – ако не пуснеш монета, няма топла вода. А нашите монети са единствено за бензин... Освен това – баня, значи спин...
После шест дни в Париж, в апартамент на остров Ил дьо Франс, сърцето на града. Приюти ни един голям български художник, женен за китайка (Бог да ги прости и двамата). Седмица в Париж – това е така разглезващо! Нашата малка група сякаш постепенно загуби връзка с действителността и започна да крои безумни планове.
На вечерния разбор някак се роди идеята – така и така сме тук, що на връщане да не минем и през Швейцария? Е, в нашите западни визи бяха точно записани разрешените ни входни и изходни пунктове за всяка държава. Но ние, приспани от усещането за свобода, решихме, че няма да има никакъв проблем. И в тъжния ден на обратното потегляне вместо към Страсбург, поехме посока Базел.
Франция е голяма държава, изпитахме го лично. От кпп-то, което си бяхме заплюли по картата, тези френски бюрократи безапелационно ни пратиха на север. Не се отказахме веднага, не! До разрешения ни пункт имаше триста-четиристотин километра и още поне десет кпп-та. Е, пробвахме ги всичките. Мина полунощ. Разказах на спътниците си стратификацията на Марк Твен: най-горе Бог, после ангелите, после човекът, най-долу дяволът, а между човека и дявола е само французинът. Посмяхме се почти през сълзи, щото защракахме сметалките – ами ще имаме ли пари за бензин до вкъщи...

Желязната завеса си беше двустранна, все пак. Така че маршрутът в обратната посока изключи Швейцария. С денонощно каране и само едно спане в къмпинг край Мюнхен, минахме Виена, Братислава, Будапеща и – отново Румъния, за съжаление. Румънците бяха принудени от Чаушеску да изплатят външните дългове на неговото царство. През нощта, край призрачни селища и заводи без никаква светлинка, заобиколени от камиони не просто без фарове, но и без габарити, край хора, които вървят по шосето сякаш с едничката надежда да бъдат сгазени... се добрахме до Дунав мост. И как ни идваше да целуваме земята след моста – нашата осветена земя, нашите пътища с бели осеви линии...

Преди 3 години пак попаднах в клопката на Румъния на път до Залцбург и обратно. Съседите се бяха изхитрили да разрушат (сигурно заради европейските фондове) всички основни пътища едновременно и ги строяха наново. Тринадесет часа излизахме от нея, наобратно петнадесет часа се борехме да стигнем Русе. И без Чаушеску, нашият бряг беше истинско спасение, макар и в периферията на Европа.

Човек, дето е видял свят, става патриот.