автор: Gorqsht_snqg

В такава есен само роня лятно
разлистената наша тишина...
В душите ни е много, много вятърно –
след август тъй мирише на тъга!
И толкова е есенно, че пари
по пръстите, копнеещи до болка
да се заровят в топлите ти длани
и да останат в теб, за да запомнят
мигът ни - безутешно непринуден
та да не може никой да ми вземе
тази прекрасна, непростима лудост,
че ти си толкова дълбоко в мене,
че няма как от теб да се оттърся –
със времето се уча да те нямам.
И може би е вече малко късно
със есен да приспивам лятни рани.
Но чувала съм – времето лекува.
Пък ако трябва цял живот ще чакам...
Останалите нека си воюват,
а аз ще се опитам да прекрача
мирът ми дишащ тихо във очите ти,
където лятото ми вечер се прибира.
Привиквам на хербарийно обичане –
нали уж „от любов не се умира*”...

След есента недопустима до безбожност
май само туй единствено остава -
да кърпя нашта вечна невъзможност
в една безкрайно трудна незабрава...



21.12.2010г.

*Цитат от стиха на Калин Донков – Материя