автор: mitko_jordanov

Препуска конникът в пустиня. Лъчи обливат аленото наметало. Копита тропват в ритъм. Пясъкът подскача огнетен в облак прашен. Разливат се черти и звуци, остава само скорост.
Какво го движи – мускули и жили. Не, надежда, че ще бъде там навреме, вяра че пробягва своя път. Лицето е закрито, в очите – огън. Голям залог – бясна скорост. Какво като пристигне преди да стане късно, „после” пак ще дойде. Времето назад не ще се върне, дори да го изпревариш напред. То взема своето, а ние само гоним, препускаме в галоп за да останем в него. Защо, когато то е в нас, значи така бягаме от себе си, гонейки него.
Конят се строполи, конникът скочи. Ръбест камък разчелини едно цяло, само съставни елементи. Мъртъв кон, ездач без надежда. Времето не спря, не забави ход, препуска още, но само, без ездач. Конникът застина, спря мигът. Там или тук, което идва – става. С по-ниска скорост коня щеше да е жив, но да пристигне късно, и сега няма да е там на време. Далече е от там където трябва да бъде, защото преди е поискал да се отдалечи. Тръгнал да търси себе си – изгубилк другия. Сега знае, че да открие себе си трябва да намери другия. Късно, отдавна, далече. Но как щеше да разбере своето място до другия, ако не беше поел пътя към него.