Утрото ми шумно,
полекичка заглъхва
с дъха на ментов леден чай.
Забавя ритъм тая къща,
претъпкана с поизбелели
обещания, надежди,
спомени и грехове.
Една сигнална лампа мига
спасително за дробовете ми,
напомня ми навреме
да спра, да си поема дъх,
така и не разбрах - защо и докога?!
Следобед е, денят превàля,
а някак нагло ми се хилят
разпилени, кламерчетата невзрачни,
изхлузени от подредената история
на скициран върху листите живот-
отметки, планове, прогнози...
Като възелчета повече, не ноти,
е моята симфония. Ще я зарежа,
(пффф, тук нищо ново под небето)
и тя, като поема - недописана,
наслушаха се на такива хората,
кому е нужна, кой ли ще я чуе?!
В съня, не както е наяве,
(защо го правя, по-добре не питай,
защото ще се изкуша и ще ти кажа),
няма повече да съм сама,
но чак тогава ще съм истинска, такава,
каквато аз дори не се познавам.
От старания гръмки , усилия сипкави
и гаснещи от лутане очи,
така и ненаучена останах.
Не стигат 24 чàса, не стигат,
а тя, нощта ми, неизбежно
тихо-тихо наближава.
___________________
http://www.youtube.com/watch?v=-JzYr1T-OoQ