автор: meiia

Познаваш ме, греша на килограм
когато тъкмо правотата виждам.
Повярвам в Бог - не влизам в храм,
а храм от всичко му иззиждам.
От беглото докосване на две ръце,
от дълго чаканата първа среща,
от разтуптяното по някого сърце,
дори от всякакво досадно нещо
като простряното пране навън,
грижливо сложената маса вечер,
видяното и промълвеното на сън
и от изгубеното за живота вече.
И с мярката на малките си светове
светът широк в душата си преброждам.
Прорастват тръни вместо цветове.
Бера ли рози, често се убождам.
Обикновено губя, знаеш моя грях-
в кръвта ми няма нищо напористо.
Сред хората, не точно като тях,
отказвам се, спасявам се неистово
от онова, с което всеки би спасен.
Най-вероятно просто се провалям...
Пътеката, в която истински растем
по-често е до глезени разкаляна.
А ти до мен, изцапан и премръзнал,
вървиш и носиш грижите ми тежки.
Не питам за любов, нали си дръзнал
да видиш Бог в безумните ми грешки.