автор: lubara

На кръстопътя срещу пазара Жула продава чорапи.
Стърчи по цял ден, подскача от крак на крак, подсмърча и току през час пали цигара. Чорапите ги е опнала върху два празни кашона, в които преди година са пристигнали полу- узрели банани от Еквадор. Опаковани по пет еднакви чифта, черни, кафяви или сиви, за по два лева, какво му плащаш. Има и цветни, и по-луксозни, има и дълги, почти до коляното. Те пък са три чифта, и пак на същата цена.
За цял ден Жула изкарва петнадесетина лева. Не се оплаква, стигат й за цигари, за хляб, и за евтино червило. Не за нея, за порасналата й дъщеря Лола, която понякога я замества зад кашоните. Малката е отхвърчала, вече я заглеждат бая похотливо мургавелите, с които майка и дъщеря обитават бараките накрая на града. Но го правят само вечер, защото през деня желязото и кабелите са по-важни от усмивката на Лола.
Покрай Жула през ден минава черен, голям и лъскав джип. И той върши някаква работа, ама тя не знае каква. Един ден, когато Лола е зад кашоните, някакъв охранен тип със златни ланци слиза на тротоара, оглежда стоката, оглежда Лола, и след минути двата празни кашона от еквадорските банани се въргалят свободно от вятъра. Джипът се отправя към бараките в края на града, където Жула вари боб с наденица. Този със златните ланци й пъха няколко петдесетолевки в скъсаната пазва и изчезва с мръсна газ нанякъде.
Жула гледа парите и смята с третото си отделение колко пари е изкарала.
И все още не й е ясно дали изгодно е продала стоката си. Защото има едно съмнение, че и до Еквадор да стигне, пак няма повече да види усмивката на Лола.


09.03.2011 Любомир Николов