автор: swetulka

е онази топлина,
с която ме обгръща мракът
в тишина с размити очертания,
шептяща с твоя глас
едва разбрани думи
и ме гали
тъй безплътно,
бавно,
сякаш звездният керван
в безлунна нощ пътува...
До където стигне
и додето се разтвори
в сивкава дрезгавина,която...
Зверчето в мен
промърква на разсъмване,
когато те докосвам в празнотата.
Тихичко придърпвам те на ум,
а ти ме гушваш и така осъмваме
в очакване...
Дали?

* * *

Недей да вярваш
на безсмислените думи,
дето ни болят куршумено
и впиват нокти
крехкото вълшебство
да разкъсат,
храна за Егото
в блюда позлатни...
Но те са само шум,
а музика е друго,това,което
с ритъм барабанен
сърцето ти отмерва,
с разплакана виола
допълва еднозначно
вятърът отвън
в един изкусен
танц на сенките
на кедри
в мастилено ноктюрно
към небето,
покланяйки се в транс
от нежност и печал...
Но не,това е сън
и може би изплаква
тишината
свойте оправдания в ушите....
Чувал ли си тишината?

* * *

И мълком те зова;
на яве те отричам,
а след туй кървя...кървя
във мислите си,
хапя се до болка
и те... сричам.
Чакам знак,
но ти си тъй суров
и тъй далечен-
енигма
с непозната същност;
един пътуващ лъч,
в безброй иглички разпилян,
начупен от строшено огледало...
Казват-зла поличба-
аз не вярвам!
И те чакам...
Може би не чакам теб?
По болката в сърцето си
ще ме познаеш.
Иначе е толкоз
празно
и мъгливо....
Чуй!
Совите крещят
за плячка в пустошта;
малки бягащи мишлета-
нашите души
по дупките се свират-
вече съмва...
Бързай!
Слънцето ще позлати
броните до блясък.
Рицари?
Не сме,
просто войни.
Сутрин свирят за атака
и страхът
подрежда легионите
със мит за кауза.
Няма да те лъжа.
Аз съм скитница в нощта.
Но може би
ще ти повярвам,
ако обещаеш да не съмва....
и при теб ще поостана.