автор: rainy

Един през нощта. Мозъкът й плачеше от умора. Изгаси кабелната пипнешком. Не беше плащала таксите от месеци. Получаваше сигнала заради инертността на тъпите фирми. Отгоре компаниите се препродаваха, а отдолу служителите не ги бригаше к’во става. Ебаваха клиентите, а в останалото време себе си. Имаше и изкярили като нея.
Пукаше й! Да се оправят. Знаеше правилата. Знаеше, че е временно. И хич не й дремеше. Всичко беше временно. Нали нещо мърмореше от черната кутия. Без да иска от нея да киха кинти. Тя просто нямаше, дееба. Зави се с одеалото. През глава. Като дете.
„Мамо, боли! Болиииииииииии...” Сънуваше. Не всяка вечер. Иначе досега щеше да е гушнала букета. Той не викаше тогава. Беше много мъничък. Не можеше да казва и мама. Онези нощи. Тогава тя умря. Самоспаси се, като спаси него. Установи, че е мъртва после. След години.
Телефонът прекъсна зверския кошмар.
– Да? Да, да, да. Да. Да, разбира се. Утре? Да, добре. Не се притеснявай! Ще бъда там.
Обичаше да се излежава, но никой не й го позволяваше. Тя си беше виновна. Разговаряше. Сънена. Събота, 8 сутринта. Нейното единствено време. С майката на мъжа, който я беше напуснал. Това нямаше значение. Тя беше войник.
Преброи ги после. Седем пъти „да”. Едно „не”. „Не се притеснявай! Не се притеснявай! Не се притеснявай!” Трябваше да се противопоставя на емоционалните изнудвания. Не можеше. Нямаше сили. Не, не беше въпрос на сили. Беше избор. Да не страдат. Никой да не страда. Беше й платено за всичкото щастие. Сега тя трябваше да плаща.
„Мамо, болиииииииииии...” Мамка ви задоволени копелета! Това не го казваше тя. Беше изблик на онази жена, която умъртви емоциите си преди петнадесет години. Настоящата трябваше да направи закуска. Очертаваше един прекрасен ден. Животът наистина беше хубав...
– Добро утро, слънчице!
Баничките започваха да ухаят и синът й надничаше в кухнята. Усмихваше се сънено. След това пипнешком се запъти към банята, за да измие незрящата, но жива ретина.