автор: dara33

С благодарност към леля Ваня и чичо Христо!


Те се прибираха от почивка край морето. Колата пътуваше обратно към дома им. Точно преминаваха през град А.... и колата им внезапно спря.
-Ники, какво стана? попита Мими своя съпруг.
-Колата май се развали. По дяволите и кола и чудо...
-Какво ще правим? Пък и нямаме пари...
-Имаме четирадесет и шест лева дано стигнат. И дано бързо се отстрани повредата.
После оставиха детето да спи, а тя седна в близкото кафене, докато Ники намери майстор за колата.
След петнайсетина минути Ники се появи тъмен, като буреносен облак.
-Искат ми четиредесет и пет лева за отстраняването на повредата. С този лев дето ни остава нито можем да отседнем някъде, нито детето да нахраним, нито имаме за бензин.
Притеснени двамата седяха и клатеха глави. Намираха се в безизходица.
В този миг се чу глас:
-Деца, проблем ли имате?
Те вдигнаха очите си и видяха една жена. Жената имаше побелели коси и топла усмивка. Гледаше ги със съчуствие.
-Вижте колата ни се развали, а нямаме пари за нищо. Детето спи в колата. Какво ще правим изобщо незнам- отговори Мими на питащата жена.
-Не се притеснявайте. От тук съм. Ще ви помогнем със съпруга ми. Христо, ела тези деца имат нужда от помощ.
Към масата се приближи побелял господин. Погледна ги с големите си добри очи и се усмихна.
-Спокойно хора сме, за да си помагаме.
Заведоха семейството у дома си. Нахраниха ги. Чичо Христо посети близкия автосервиз и до сутринта повредата беше отстранена.
Когато дойде време да тръгват се сбогуваха с тях, като с родни деца. Дори направиха сандвичи за малкия, който неспирно се смееше и закачаше.
-Благодарим ви. Добри хора сте. Доверихте ни се без да се познаваме. Рядко има такива, като вас- каза Мими със сълзи в очите.
-Не плачи дете.
-Лельо Ваня, ние ще ви се обадим щом се приберем.
-Добре дано пътуването мине благополучно.
После жената целуна младите хора и им поля вода за късмет.
Колата отново пое към дома. Ники каза:
-Тези направо ме зашеметиха. Рядкост са такива доверчиви люде. Представяш ли си, ако бяхме някакви крадци...Щяхме да ги оберем до шушка. Дори в къщата ни пуснаха, като свои.
Мими се усмихна.
-Дано има повече такива хора. Добри хора! Такива създания ми дават надеждата, че доброто не е изчезнало, като динозаврите...
После погледна своя съпруг в очите и му подари най- ослепителната усмивка на света.
Още с пристигането си у дома звъннаха по телефона на леля Ваня и чичо Христо.
-Благодарим ви от сърце. Вече сме у дома- каза Мими на чичо си Христо.
-Радвам се деца. Бъдете живи и здрави. На малкия ми адаш целувки от нас.
...
Вече от години леля Ваня и чичо Христо са като членове на семейството. Мими и Ники никога не забравиха този урок по човешка доброта!