автор: tomatroev

Спомняте ли си като деца как се радвахме на големите балони по панаирено време?
Имаше всякакви: червени, сини, зелени...
Избираш си един и го надуваш, надуваш, надуваш...

„Виж, моят е син и колко е голям!”
„Моят пък е червен и е по-голям от твоя!”
Лошото е, че големите балони много бързо се пукат. И докато се фукаш с него, и още не си успял да му се нарадваш, и – прас!
Толкова му беше!
От големия син балон са останали в ръцете ти само няколко големи сини парцала.
Ала ти е жал да ги хвърлиш.
Може би не всички знаят, че от остатъците на големите балони, също могат да се правят други балони, макар и по-малки.
Вземаш най-голямото парче от спукания син балон, но не го надуваш, а, обратно, всмукваш, правиш малко балонче и го държиш между зъбите си, като че ли душата ти е там, и внимаваш, да не издиша.
Това малко, невзрачно балонче, което си направил от спукания голям балон не става за нищо друго, освен да си го удряш после в главата. Чукаш си го в челото, малко боли, но от друга страна изпитваш странно мазохистично удоволствие, когато балончето се спука.
От един голям спукан балон могат да се направят две, три, та дори и повече малки балончета.
Така и сега, като сме големи хора, мисля си, трудно се разделяме със своите големи червени и сини балони, когато се спукат. И продължаваме от остатъците им да си правим малки балончета и да си ги удряме в главите...и някои не искат да се пукат, ей!
Ала на нас главите ни са корави.