автор: tany

Беше обикновен ден - и тази сутрин съседът не ме изчака да се кача и аз на асансьора,
пак изпуснах автобуса, но с моя си късмет успях да отворя навреме аптеката. Веднага влезе кварталния пияница, зае поза на колене и започна сърцераздирателно да ме умолява не само да му дам „флаконче” спирт но, ако може, да плати утре. След него се изредиха баничарката, която си губи редовно лепенките за рани/не питам, и не искам да си представям къде ги губи/, и кварталния сладур, който всеки ден си купува по една кутийка витамин C и твърди, че така лекува безсънието си.
След като отговорих на обичайните въпроси – продаваме ли свинска мас, помня ли какви хапчета пие бащата на съседа, понеже той не помнел, и имам ли „варлян, обаче тревен”, прибързано реших, че първоначалния наплив е отминал. Поредицата „интерсни пациенти” продължи да се точи, а аз безпогрешно разбирах какво всъщност иска дядото, който искаше „гола мацка”/кола-маска/, каква „рекламация” по телевизията е видяла жената, която търсеше „Нилко пин”/Гинко прим/ и успях да продам известно количество Тайлърхот, Тайлот, Тайхот, Тайланд, Байландо, Найлонхот, Ройхол, все синоними на Тайлолхот. Когато ми поискаха „банбон за мишка” за малко да прихна, а на „Каразил на патрон”/Карзил на капсули/го направих, но тихичко, и го прикрих с леко покашляне. По-трудно ми беше когато ми поискаха „Психобалсам”/Псилобалсам/, но жената излезе разбрана и се посмяхме заедно.
Денят приличаше на всеки друг, докато влезе група хора. Първият поздрави учтиво с -Добър ден, колежке!, и поиска едно „стикерче” Хранитилин. В погледа му имаше нещо особено, а аз получих първото си усещане за дежавю и го изгледах подозрително. Не го познавах. Не приличаше на проверяващ/ама знае ли човек/. Преборих се с нервния импулс да погледна дали не ми се е изкривила някоя половина на лицето. Вместо това кръстосах ръце, yсмихнах се сияйно и попитах за какво е лекарството. Предполагах, че е Ранитидин, но трябваше да уточня. - За стомах, каза той, и ще ми го дадете без рецепта, нали? И ми изрецитира наизуст листовката, като наблегна на страничните ефекти и противопоказанията, за да ми докаже/вероятно/, че е запознат с него поне колкото мен. Успях навреме да си затворя устата, за да отговоря твърдо. Не.
В първия момент си помислих, че ще упражни насилие върху мен, но той се ограничи само до втренчен поглед и с иронична усмивка извади телефон, за да се обади на джипката си. Обърнах се към следващия. Проследих погледа му и забелязах с какво желание гледаше ароматизираните презервативи. После се наведе към гишето, сниши глас и прошепна: – Кои ще ми препоръчате? Чувствах, че придобивам червена окраска и посочих най-близките. Той ме погледна продължително и попита поверително: – А ще свършат ли работа? Усетих, че се изпотявам и пулса ми се учестява, което ме разсея и много необмислено отговорих: – Мисля, че работата трябва да я свършите вие. Мъжът ме погледна разбиващо и се обърна към останалите в аптеката. Не можах да чуя какво каза, но на тях, изглежда им се стори интересно и те се скупчиха около него. От групата се отдели жена, поиска едно „експресче” алалгин и аз, без да се колебая, и подадох едно аналгинче. В този момент забелязах, че очите и се уголемяват неестествено, устата затрепера и май показваше всички признаци на задушаване. Тъкмо очаквах да се строполи, тя се поокопити и най-сериозно ме попита защо искам да я отровя. Всички се обърнаха към мен и ужасено ме погледнаха. Бях сигурна, че съм на косъм от аневризма, но не се дадох и попитах -Защо? Какво не е наред според вас? Отговора ме разтърси основно - А защо таблетките не са малки, зелени, и /показа с пръсти/, ей толкова малки? Не си спомням, казах, Аналгинът да изглежда така. Не си спомняте, защото имате склероза, уточни жената, но аз знам. Врътна се и приближи останалите, и така се освободи място за мъж и жена, която настоятелно поиска нещо за мазане, понеже човекът се бил „травмирал”. Направих голяма грешка - попитах къде. Мъжът преди мен разбра какво ще последва, заклати глава и размаха отбранително ръце, но жената успя да се пребори и да запретне левия му крачол. Опитах се да обясня, че не е необходимо да ми показват мястото, но те така учудено попитаха -а как ще знаете за ляв или за десен крак да дадете лекарство, че и аз се замислих сериозно. Дори си затворих очите. Хареса ми. После се запитах дали ако стоя достатъчно дълго така, няма да са изчезнали всички, като ги отворя. Внимателно проверих като отворих едното око. Нямах късмет. Там си бяха. Това не беше истина! В главата ми отново се мерна настойчивата мисъл, че вече някъде съм го преживяла. Започнах да изреждам мислено всички признаци на тревожно-компулсивно разстройство, които помнех. Реших, че не са налице, за да си поставя окончателна диагноза, но си обещах да я проверя при първа възможност.
Явно, докато се диагностицирах, беше настъпила промяна в локацията на групата, защото видях следното - няколко човека споделяха опита си да лекуват грип с домашна ракия с мед, но второто в мнооого малки дози; мъжът с Хранитилина ми показваше рецепта/според неговото виждане/, написана на късче вестник; бабичка искаше таблетки, дето се ближат; а една жена настояваше за само две „препаратчета”от розовите, за спокойствие. В този момент бях толкова отчаяна, че исках само земята да спре да се върти, когато в аптеката влезнаха /как успяха да се промъкнат?/ двама души. Не разбрах веднага, че спасението ме е споходило, но единият от тях се усмихна дружелюбно на залепналите по стените и ъглите пациенти. И изведнъж чух вълшебните думички - Къде ходите вие! Линейката откога ви чака....
Как подредих после аптеката, как приключих касата и се телепортирах вкъщи - не ме питайте, не знам. Оказах се там с животоспасяваща доза успокоителни, доволна, че всичко свърши.
Но комент, както се казва....