Каквото и да искаш ти блянувайки от Нея
дори с разяден шепот да раздираш вечността
Съдбата винаги отнася те към мрачната алея
безмълвни стонове, пленени звуци, бледност на страстта...
Жадувайки... Копнежа раздира се в нощта
простени грехове, мъгливи сълзи, тишина...
Ограбена, захвърлена, затънала в прахта,
догаря с тлеещ пламък последната, най-свидната мечта.
Мечтата на човека, издран от остри тръни
Мечтата на човека, изгубен в леността
Мечтата на човека търсещ чужди длани
за да достигне святото единство на плътта.
И после грохот отнася пак копнежа
захвърля го в дълбоката, чудовищна отрова на дъха,
заплита чувствата в беснеещата мрежа,
която сочи, че истината е най-огромната лъжа.
А тя Съдбата отново търси изхода изстрадан,
а изхода е всъщност блясъка на тъжните очи
и смисъла хилядолетия наред в Живота влаган
гласи, че Болката гори но и гради...