автор: pontis

Видях те как редеше букви
с детски глас, в една читанка.
И как се смееше със глас,
на гравитацията, в една летяща люлка.

Аз бях и там, отдавна
когато срещна любовта. И я прегърна.
Гледахме те тихо и ликувахме-
аз, звездите и луната.

И след това седяхме пак, с луната
до теб, когато те болеше,
Когато искаше да бягаш,
а нямаше къде.

Понякога не спеше. И ставаше.
С разхвърляна коса и свити устни,
събираща последна воля,
аз пак те наблюдавах от Луната.

По пътя с тебе бях, когато ти вървеше.
Оставах с теб в мотела,
когато беше уморена.
И тръгвах пак на сутринта.

Когато срещаше звездите вдъхновена,
когато ти летеше, аз също исках.
Когато срещаше земята жулех колена,
и исках да поема част от твоя гняв.

Със тебе сигурно съм бил или съм искал,
когато стана майка.
И после, когато с новия живот четеше
приказки за принцове и пепеляшка.

Когато ти реши да кажеш на Луната,
че я обичаш, да й разкажеш за живота
и смъртта, тогава също бях и
си записвах. А после беше лесно да те срещна.

Стоях на рампата, когато
излиташе от някакво летище
и чакаше да полетиш
между съмнението и мечтите.

Искаше да можеш и двете. И ти е трудно, знам.
Бъди спокойна.
Летиш. Все още някъде там.
Съмнението е присъщо на мечтите.