Небето е разсипало солницата:
навярно затова не ни върви.
Над хоризонта не изплуват птици,
превързан с облак изгрев не кърви.
В колибата на зимата огнището
със сталагмитни пламъци танцува.
Прашинки сняг рисуват ярко нищото
и сякаш този свят не съществува,
а става цял едно платно избелено:
дано пейзажът нов да е домислен.
Но Господ е изгубил вдъхновение-
ще ни остави пак да се разлистим
(като дървета с обледени корени,
жадуващи затопляне неистово)
със старите черти, души и помисли
за хляб, любов или братоубийство.