автор: BarzakovIvan

“Животът е,
поне за мен,
една огромна въпросителна.
На спомените шепота...”
“И продължавам да дълбая...”


Спомням си
как в спомените
тичахме
задъхани,
с момичета
в зелените ливади.
Там, край Витоша.
И се целувахме.
И си говорехме във стихове.
Защото бяхме страшно млади.

Сега пък плачем
горестно
във мислите си.
Няма ги ливадите,
дърветата...
Самотните дървета.
Няма я и музата.
Там
днес гъмжи
от къщи, нагла “музика”,
огради,
псета...

Няма и момичетата,
знам –
защото няма спомени.
А ние сме като отровени.
Животът просто си тече така –
една безименна река.
Има глави, очи, тела,
сърца,
но вече няма спомени!

Днес хората наоколо
умират
да се смеят,
виждайки
как сълзи роним
по набраздените лица.

Безумен смях!
Във “другия” завинаги
вторачени –
и старите, и младите –
ужасно не разбират,
не могат
и да проумеят
за кого плачем.
И се разкъсваме
в душите си.
За тях!
Не за ливадите.

Животът
е една огромна въпросителна.


Иван Бързаков, май 2010