автор: hristam

Май беше късна есен. Или зима.
Една усмивка в края на годината -
почти реалност, крехка като дим.
И среща, след която се разминахме.

Не знам какво остава след това.
Дали остават някъде следи
от грапавите шепоти в нощта?
Дори да бяха истински...почти.

Съвсем банално ще ме преболи.
Че малко ли животът ме е нищил -
в ръцете му съм кукла на конци.
И не желая да се вкопчвам в нищо.

Усмивката ми - уморена стръв,
забравена в окото ми пресъхна.
Отвътре съм измръзнала до смърт.
А вън едно кокиче вече цъфна...