автор: Danielita

Моля за извинение, ако с този разказ засягам без да искам нечии религиозни чувства.
Пораснах с Дядо Мраз и Нова Година. Коледа се споменаваше само от баба ми по повод коленето на прасето. Темата за Исус Христос беше табу в нашето семейство. Библии не се продаваха, нямаше от къде да прочетем кога и как се е родил Исус, какво е проповядвал, кои са последователите му.
Баща ми беше заменил вярата в Бога с вярата в комунизма. Впрочем разказваха, че цялото им село били „неверници” – съборили църквата и натирили попа. Но през първите години след революцията, все още традициите са били силни, та в писмото до майка ми, с което и предлага женитба, баща ми пише: „Ще заминем за Русе, там ще намерим някой „караконджу” да ни венчае и след това ще продължим за Силистра с шейна”. Романтично, хумористично и истинско. Майка ми възприема с ентусиазъм неговите идеи и се възхищава на стиховете на Ботев, които баща ми рецитира:”Не ти Боже що си в небесата, а ти, що си в мен, в сърцето и душата!”
А той със сигурност имаше и голямо сърце и чиста душа. Никога не излъга, никога не открадна, никога не пожела жената или имота на ближния. На никого не завидя, не искаше никакви облаги. Атеист-светец.
Баба имаше едно кандило и малка иконка, скрити в килера, които само събуждаха любопитството ми. Като питах какво е това, баба се опитваше нещо да обясни, но мама веднага я срязваше със „ Стига с твоите бабини девитини!” и жената млъкваше. По-късно разбрах, че все пак баба е успяла да се наложи да ме кръстят в църква. Документ обаче намаше. Бяха го скрили от татко, а после загубили. Когато се роди брат ми, баба отново постави въпроса за кръщение. Никой не и обърна внимание. Но бебето се разболя сериозно и тогава мама склони да поканят попа в къщи, да го кръсти.
Помня го като днес. От предишната вечер попът донесе сребърен кръст и го потопи в коритото с вода. На другия ден дойде с дрехите за тържествени случаи и дълго нещо припяваше и размахваше кандилото. На моите сто въпроса, отговорът беше един: така се прави. Бебето оздравя, но чак след като му направиха нужната операция. Години след това баба и мама спореха, кое е помогнало повече-кръщението или операцията. Естествено тези спорове се водеха в отсъствие на баща ми. Споменаваше се и майката на баба ми, която, когато умряло едно от децата и имала смелостта да извика :”Къде е този Бог, да го убия с камъни?!” Страхотия, ама Бог и простил, защото бил добър.
Същото лято ме оставиха сама при баба за един месец. Мама нямаше доверие на нейното възпитание и поне десет пъти предупреди: „ И да не водиш детето на църква”. Но баба ме заведе. Беше странно полутъмно място, а и този дим от свещи и кандила... По стените имаше странни картини на хора с ореоли над главите. Тогава попитах:”Защо светят тези неща над главите им?” А околните баби казаха „Защото са светци”. Нещата се връзваха – свЕти-светЕц и аз спрях да питам. След това трябваше да целуна ръка на попа. Това пък защо? Така трябвало. И май до тук свърши моето църковно посвещение.
Минаха години. Влизах в църквите по цял свят като в музеи- с нужното уважение и респект, с интерес към иконопис, стъклопис и други изкуства, вложени в градежа им. Еднакво ме вдъхновяваха златните кубета на източно-православните църкви и внушителната готика на католическите църкви. Обичах църковния хор, а съшо така звука на органа. Опитвах се да се моля, по свой си начин. За кръстене и дума не ставаше, толкова нелепо ми изглеждаше. Бях обиколила много картинни галерии, възхищавах се от картините по библейски сюжети, но не ги разбирах.
По това време започнах да чета Библията, вече се намираше. Веднага разпознах в Десетте божи заповеди „Моралния кодекс на комуниста” както го бяхме учили в училище. Добре го бяха преписали комунистите, само гдето не се спазваше. Впрочем точно толкова се спазваха и Божиите заповеди, нали не се знаеше кой в кого и в какво вярва. Библията обаче ме смущаваше с друго: много от притчите призоваваха към сляпо подчинение и послушание. Човекът трябваше да приема всичко на доверие и без много да мисли. Помня как най- много се възмутих от изпитанието, на което е подложен Авраам – да убие сина си, за да докаже вярност към Бога. Тогава реших, че това не е за мен. Религия, в която „Човек” не „звучи гордо”, не е моята. Минаха много години, много книги прочетох, на много обучения се подложих, но така и не обикнах религията или поне не тази, която се проповядва в църквите.
Последният семеен експеримент беше с малкия син. Растеше буйно и непокорно дете. Беше на 11 години, когато дойдохме в Америка. Ако не тук, къде другаде ше се приобщим към вярата. Искрено го желаех. Записах го в католическо училище – най- доброто в града. Детето беше амбициозно, искаше да покаже, че е най-добрият във всичко. Изкарваше винаги отличен, често пъти 100% на тестовете. Това започна да не се харесва на учителите-католици. Как така, само бог е перфектен, кой е той, че ще бъде толкова добър, дори по английски, дори по вероучение.Че и името му Ангел на всичко отгоре. Да не говорим, че родителите му не дават дарения на църквата. Детето Ангел бързо растеше и забелязваше всичко това. През ден служба със задушлив дим на свещи, вместо игра на открито му идваше множко. Започна да пита защо трябва да се движи в редица по един и да не разговаря с нормален тон и т.н. докато един ден си дойде в къщи отстранен за 3 дни от училище. Последваха трагични събития, за което си струва да се разкаже отделно, след което Ангелчето заяви, че е вече атеист и повече никога няма да стъпи в църква. И го направи. Дано са му останали първите седем години, през които е бил учен от атеистите в семейството какво е добро и зло, какво е закон и морал, как да обича и помага на хората.