автор: Eilsun

Толкова пъти се повторих,
че думите си тръгнаха обидени.
Не мога да ги върна. Нямат смисъл.
Като безкрайно дълго многоточие,
което се просмуква във плътта ми,
във вените ми, във очите...
Смалявам се.
От ниското ловувам спомени.
Закърпвам ги надве-натри, но си личи.
Личи, че са съшити и боли,
защото бяха хубави преди.
Каквото ми остана - изтъргувах.
Доверието, свободата, утрето...
Не върнах думите.
Дори не върнах запетаите,
които ги подреждат в оправдания.
Пред мен самата.
Ти не знаеш.
Не забелязваш, че ме няма...