автор: rupel

Студът е станал невъзможен.
Не се побирам в топлия костюм
на своята човешка кожа.
И губя ум.
И търся ум.
С капчука аз се свивам някъде,
вися безпаметен,
мълча жесток.
Над камък тегне същината ми.
Замръзва моя светъл биоток
Под покрива,
под порива на всичко.

А пърхат някакви душички.
Снегът под тях е потъмнял.
И някак странно ме привлича...

Боя се, че това е кал.