автор: Stasja

Асансьорът е гилотина.
Сега се изкачва,
                    набира сили.

Ще падне когато си тръгнем.
Ще отреже пъпната връв
                    на горещата стая.

Този град е слънчев със сух вятър,
а искам дъжд и мусони.
Да повали праха и да ми е тъжно.
Не така – безпредметно весело,
                    безразлично и празно.

След като пресушим телата си,
ще излезем на онази тераса.
Времето ляга долу в ниското.
Лазят облаци –
                    бели префърцунени агънца.

Ти ще ме попиташ за името.
Знаеш - ще те излъжа.
Аз лъжа много истински - като лятото,
като всички сезони,
                    които си тръгват.

Не искам да знам как се казваш.
Искам сред всички мълчания
да чуя звук от любов в пепелния следобед.
Очите ми да скочат от онази тераса...

После гилотината нека пада
                    пада...

Защото нямам нищо,
дори шапка с периферия.
Дори билет за рейс от тук до края на този град,
но това е друга приказка,
                    която няма да ти разкажа.