В утрото на новия ми ден,
в кръга на седемцветната виталност
заставам мълком и стоя във плен
на твоята усмихната реалност.
Със шепи тайно грабя от мига,
заплетена в космичното безумие.
Разтварям вяра в капчица зора
и тръпна под смълчаното на думите.
На утрото ми слънчевият сплит
чертае път за мен, багажа стяга.
И образа ти вземам си наместо щит.
И вяра - от изгубената на паважа.
Към мен сега си тихо устремен.
Кафе поднасяш ми. Цигара палиш...
Оплитайки ме неусетно в плен
с усмивката си просто ме изгаряш.
Намяташ ме със името си днес
и твоят лик обличам вместо броня.
По женски окрилена и с финес
потеглям пак - мечтите си да гоня...