И наистина - сега вече с повече преживяно зад гърба си виждам смисъла на тази философия, за която точното прилагателно е ЖИТЕЙСКА. Защото ако не се опитваш да гледаш на живота по този начин - "Няма АКО... " - трудно ще натрупаш, едва ли ще натрупаш житейски опит, едва ли ще научиш нещо за живота...
При мен наистина имаше много силен импулс за разнообразие, за промяна, играл решаваща роля за промените, които съм предприемал в житейския си път: "Искам да опитам още нещо. Да не оставам само тук, в стандартния път, в коловоза, да видя какво има и отвъд оградата. " Мразя огражденията, оградите, нормите, условностите... Ако не успея да разбера как живеят хората и извън утъпкания път, ще чувствам, че съм пропуснал да реализирам живота си, че съм живял ограничено и напусто...
Не знам дали това може да се нарече обикновено любопитство или стремеж към разширяването на познанието за света, за хората, или пък страх от затворени пространства, затворени системи, затворени колективи, затворени семейства. Това е единият Близнак в мен. От друга страна искам спокойствие, установеност, стабилност - нормален ход на нещата. (Другият Близнак) (Зодия Близнаци - хем сърби - хем боли...)
Или зодия "Чувствителен човек":
"Толкова ли безнадеждни бяха колегите ти в Русе, че ги отписа, заряза?" - се укорявах. Една вечер сънувах колегите си от групата - бяхме се събрали заедно и се чувствах някак гузен пред тях...
След няколко дни казах на бригадира (повлиян също и от неговите заяждания): "Смятам да се върна да завърша редовно обучението си в Русе. "
"Добре"- рече ми - "Щом имаш материална възможност... Въпреки че тук ще научиш много повече за тази нова техника, която другаде в България има на много малко места, пък и спокойно ще си завършиш задочно. " (Не ми рече: "Отивай. Браво, много хубаво. " - човекът. Може би не е бил чак толкова против мен и оставането ми на тази работа... Може и въобще да не е бил против мен, просто се е държал според изискванията на обстоятелствата, на грубия живот наоколо и като по-препатил се е опитвал по-действено да ме посъбуди, да ми поотвори очите за реалностите.)
Реших - ще напускам... Тръгнах да събирам подписи от различните отдели с обходния лист (че нямам задължения към складове, към счетоводство, към библиотеки и т. н.).
След няколко дни, като бях в София за някакъв изпит, отидох в канцеларията и попитах дали мога да се върна в Русе. Жената ме изгледа доста учудено, но ми отговори, че първо Русенският ректор трябва да ми подпише молбата за завръщането там. Качих се на влака за Русе...
Някъде след Искърския пролом, преди Мездра, като гледах зелената гора, която прелиташе покрай мен, като вдишвах бистрия горски въздух - така се отпуснах, така се успокоих (изглежда от година-две бях в постоянна нервна превъзбуденост, аз от дълги години бях все в напрежение, но от последната ми година в Русе насам то се увеличи още повече...) и една мисъл, едно усещане лека-полека изкристализира в главата ми: "Къде бягаш, закъде бързаш...? Кой те гони...? Не ти ли стига зеленото на гората, ефирните въздушни пространства...? Какво повече ти трябва...?"
Наистина... Какво повече...?...
(Почти същото ме беше попитал веднъж един мой познат - приятел на съученика ми Стойчин - Вальо от Русе. През пролетта Силвия беше на някакви кандидатстудентски курсове в София и аз ходих при нея. Като ме изпращаше към гарата, се отбихме до Вальови - квартирата му беше до НДК. Като му казах, че минаваме за 20-тина минути и бързам за влака, той ми рече: "Къде бързаш бре, човек? В кое време живееш?" Може би освен психологически, въпросът му имаше и политически нюанс, може би искаше да ми каже: "Къде бързаш в това време на застой, време в което всичко е замряло...?")
... Така, във влака се успокоих - останах някак си тих, претръпнал, в мир със себе си. На Мездра слязох от Русенския влак и хванах един влак за Лом. Отидох в селото на майка ми - Станево, където само баба ми беше останала да живее. На следващия ден, както бях в стаята на баба ми, долу, в приземния етаж, или по-скоро етажът който е вкопан наполовина в земята, случайно погледнах през източното прозорче. Видях парче бездънно синьо небе с няколко облачета по него... То страшно много ме успокои... Сякаш отключи душата ми с някакво вълшебно ключе, сякаш спокойствието на Вселената се събра върху моята душа, открехна я за всичко неразбрано и непочувствано досега... Очите ми видяха всичко по нов начин, сякаш никога досега не ги бях използувал. И всичко това дойде от спокойствието на това селце, скътано сред една самобитна природна среда тук, край голямата река, "накрая на света", от спокойствието на природата наоколо. Ето там - на 3-4 км. надолу, между шпалира на тополите голямата река лениво влачи водите си, така както е било от памтивека насам...
Сякаш и аз станах част, парченце, кръпка от небесното синьо платно, прошарено от спокойни облачета. Душата ми се освободи от ненужните притеснения и баласт, натрупал се в нея и литна облекчена, сякаш докосната с вълшебна пръчица... Мъдрото спокойствие, вляло се в мен от това тихо място и от синьото небе отгоре, беше ключето за моята духовна свобода. То потикна духовното ми разкрепостяване. Казах си: "Това синьо небе е пред очите на всеки, така както и пред моите. Всеки е свободен да го види - стига да поиска, стига да вдигне очи нагоре... Гледай колко просто било - значи шанса за свобода на всеки е в ръцете му. . ... От всекиго зависи дали ще постигне собствената си свобода. Чудна лекота се вля в сърцето ми: "Та аз не съм длъжен никому нищо... " Точно прозрението в този миг, че винаги съм усещал някакъв постоянен ангажимент спрямо хората, някакво задължение да правя нещо за тях, да им показвам пътя (без някой да ме е молил за това, разбира се), беше голямото откровение, което Природата вля в сърцето ми. И осъзнаването на ненужността на това вътрешно впрягане и постоянното чувство, че съм длъжен да правя нещо за еди-кого си, отмести едно бреме, което постоянно ме беше затискало. Сякаш дотогава не се бях чувствал равноправен с хората, сякаш не бях имал правото да поема спокойно дъх, да се усетя човек с право на отдих, на почивка и на безгрижие. Сякаш не бях един от тях, а нещо друго, някой, който да поема товара...
Камък ми падна от плещите... Едно вътрешно облекчение се настани в мен: "Хората са самостоятелни и самоотговорни за свободата си. Ето я пред тях, пред очите им - бездънно синьото небе... Остави ги на тях самите... Красотата съществува в Природата - нека, който се постарае да я види, но само който се постарае - смешно е да се напъваш да теглиш хората към нея. Насила хубост не става - всеки ще се оправи сам - така както сам си е отговорен за себе си. Не можеш да отговаряш за другите хора. Така и със Силвия. Не съм длъжен пред нея, щом като това небе е пред очите и. " (И спрямо нея съм чувствал тази задълженост - може би даже засилена от от обвързването, към което тя се е стремяла...)
Вече с това облекчение в душата, усетих нуждата от любов. Само така човек може да обича - когато се чувства свободен и когато чувства другите свободни, самостоятелни, независими от него...
Можех така да обичам всеки по тази земя, без абсурдното чувство на вътрешно задължение към него...
"Когато не е дошла в теб свободата, въобще не се заблуждавай, че обичаш. " - си казах. "Само тогава любовта е радост, само когато те е докосвало усещането за свобода. "
Ето, в същия момент се пренесох в Сливен - можех да обичам всеки там - толкова топлина и свобода се вляха в сърцето ми. Сетих се за едно момиче, което ме беше заинтригувало, беше ми симпатично. Да, аз можех да я обичам без да се натрапвам, само като знам че я има, че живее, че съществува на този свят... (Такава е моята любов - близнашката - въздушна, неуловима. С такава любов можех да обичам много хора - един порив на душата ми към красота и свобода.) Така лек се усещах - с това чувство на простор в душата не ще може да ме притесни нито работата ми, нито нещо друго... Душевният ми подем ми даде крила и същия ден се качих на влака за София за да се върна...
----------------------------------------------------------------