автор: blackcat

Да беше стон - внезапен и нечакан,
като въздишка на бездънна пропаст,
да се промъкне във съня на някой,
от който къс тъга да си изпроси.

Да беше вик. Стените да щурмува,
удобството за миг да прекатури
и в нечие сърце да пренощува
без тайното присъствие на други.

Да беше гръм, та всички да го чуят.
Да се загърнат в зимните си кожи.
Додето се усмихват и празнуват,
то да заглъхне - да не ги тревожи.

Да беше... Но е само дъх. И болка,
която мълчаливо ме разкъсва.
Издишвам я. Отново е свободна
и като ледена сълза се спуска...