автор: mitko_jordanov

Нищомислене ме е нападнало. Пълен вакуум. Разни мисли чукат по стените, но не ги допускам. Само през прозрачната преграда ги преглеждам. Изтощих се.
Тежка вечер. Сблъсък. Толкова ли е трудно двама влюбени да вървят заедно, а не един срещу друг. Раните щипят, солта предизвиква сърбеж. Солта, полепнала от водата там на плажа, където бяхме сляти в едно. Дори дъждът от камъни не изми вкусът на онзи плод. Дори снегът не затрупа следите от стъпки по пясъка. Дори вятърът нарязал с бръчки лицата не отвя любовта, защото тя ни владее и съхранява душата. Единствено страховете остават надвиснали облаци. Задущават вулкана, не го допускат да ни облее. Захлопната лава бълбука в недрата, бавно дълбае, руши и поглъща, вместо да изригне и стопи ледовете. Отвън е студ. Сковава. Ледът е лъжовен, гори при допир, а всъщност вледенява. Застиват жестове, черти. Сериозен поглед, каменно лице. И липсва радост. И липсва ни една усмивка от сърце. Ръце протегнати и нежен шепот на вълните.
Ела, не стой далече. Ровът да прекосим. След него има пропаст над която ще летим.